Френска целувка

— Колко скоро по-точно? — попита несигурно тя.

— Наистина скоро — натърти той без да обръща внимание на сдържания й тон. — Наближава рожденият ни ден, нали, скъпа? — допълни весело, разрошвайки косата на дъщеря си. Погледът му се стрелна обратно към Ники. — Извинявам се, че не ви повиках по-рано, но току-що приключих работата си по един албум и се показах отново на слънце. После Джорди реши, че иска дървена къщичка за рождения си ден, препоръчаха ви като най-добрата и… — Той сви рамене. — И ето ни. Естествено с удоволствие ще ви компенсирам за всички неудобства, които ще повлече след себе си този скорострелен проект.

— Боже, не знам… — Имаше работа горе, по къщичката в стил Флинстоун, и не харесваше това негово преситено отношение, с което сякаш й казваше, че с пари всичко може да се купи.

— Бива ме да ускорявам нещата — предложи услугите си Джони. — Каквото и да ви потрябва, ще се погрижа да го имате веднага.

— Мога ли да получа дървената си къщичка за моя рожден ден? — промърмори Джорди, вдигайки глава към баща си със съкровен поглед.

Дъщеря му се хвана за моята несигурност, помисли си Ники, макар че бащата определено не го направи — или не би го направил. Точно сега тя буквално виждаше как колелцата щракат в главата на Джони Патрик — да даде на дъщеря си онова, което искаше, бе приоритет номер едно за него. Въпросът бе: доколко и тя искаше да превърне това в свой приоритет?

Не че бе чак толкова поразена от звездата или пък се впечатляваше от парите; работеше с много известни, богати клиенти. Но Джони Патрик си имаше някои неща, които другите клиенти не притежаваха — като лицето и тялото, за които можеш направо да си умреш. Не че й се искаше да се превърне в групи1, но трябваше да си признае, че би било забавно само да погледа. Е, наречи я повърхностна, заедно с всички други мадами, които си точеха зъбите за него, ако пикантните истории в таблоидите бяха верни.

И сериозно, той й предлагаше всичко, поне по отношение на парите. Защо да ги изгуби? Щеше да го оскубе здравата, да ощастливи счетоводителя си, да ощастливи дъщеря му и да извлече малко удоволствие за себе си от близките си контакти с мъжа, за чийто новогодишен купон в Сейнт Бартс все още се носеха клюки и се пишеха доста скандални страници.

— Кога е рожденият ден? — попита тя.

— На петнадесети август.

Един шибан месец? Да не е луд?

— Луд ли сте? — възкликна тя, сякаш цялата й сдържаност се изпари по дяволите.

Той се усмихна едва-едва.

— Вероятно. Но, вижте, нека да е малка. По-късно можем да пристроим нещо. Какво мислиш, скъпа? — попита той, свеждайки поглед към дъщеря си. — Ще се задоволиш ли с нещо малко като начало?

— Разбира се, тате! Не ми пука колко ще е голяма! Искам само въжена стълба, за да се покатеря в моята собствена къщичка на дървото!

Очевидно и двамата не използваха думичката не.