Глинени крака

Огледалото се пръсна на парченца.

Някой изтрополи отвъд строшения прозорец, нещо изпращя и се чу писък.

Ваймс се изправи. Извади най-голямото оцеляло парче огледало от паничката с пяна за бръснене и го подпря на черната стрела от арбалет, забила се почти докрай в стената.

И се дообръсна.

После дръпна шнура на звънчето. Уиликинс се появи тутакси.

— Да, сър?

Ваймс тъкмо измиваше острието на бръснача.

— Би ли казал на момчето да отскочи до стъкларя?

Очите на иконома се стрелнаха към прозореца, после към остатъците от огледалото.

— Да, сър. Пак ли да изпратя сметката на Гилдията на убийците, сър?

— Придружена с моите най-добри пожелания. А, щом тъй и тъй ще излиза, нека намине в магазинчето до безистена „Пет на седем“ и да ми купи ново огледало за бръснене. Онова джудже знае какви предпочитам.

— Да, сър. Да осведомя ли нейна светлост за това произшествие, сър?

— Не. Тя всеки път казва, че вината е моя, защото ги дразня.

— Както желаете, сър. — Уиликинс изчезна като с магия.

Сам Ваймс си избърса лицето и слезе в дневната, където отвори шкафа и извади новия си арбалет — подарък за сватбата от Сибил. Бе свикнал със стария модел, какъвто имаха в Стражата, отличаващ се с гнусното свойство да му се къса тетивата, когато е най-напечено. Това оръжие обаче беше марка „Бърли и Силен в ръката“, изработено по поръчка и дори с приклад от полиран орех. Казваха, че по-добро не можело да се намери.

Избра си една тънка пура и нехайно излезе в градината.

Откъм сградата на драконите се носеше врява. Ваймс влезе, затвори вратата и подпря арбалета на нея.

Скимтенето и писукането се засилиха. Над дебелите стени на нишите подскачаха малки огнени струйки.

Той се наведе над най-близката преграда. Хвана току-що излюпило се драконче и го погъделичка под муцунката. То охотно избълва пламък, Ваймс си запали пурата и с наслада пое дима.

После пусна кръгче пушек към фигурата, увиснала под тавана, и поздрави:

— Добро утро.

Онзи се гърчеше отчаяно. С изумителен мускулен контрол бе успял да увисне на едното си стъпало от носещата греда под тавана, но май не му стигаха силите да се придърпа нагоре. А да се пусне беше просто немислимо. Под него възбудено подскачаха десетина невръстни дракончета и бълваха огън.

— Ъ-ъ… добро утро — отвърна висящият.

— Ама денят наистина започва приятно — осведоми го Ваймс и разсеяно вдигна кофа въглища от пода. — Макар че очаквам по-късно пак да падне мъгла.

Избра малка бучка и я подхвърли на дракончетата. Те се сборичкаха кой да я докопа.

Ваймс взе друга бучка. Малкото създание, което погълна въгленчето, вече изригваше забележимо по-дълги и по-горещи пламъци.

— Предполагам — подхвана любезно младежът под тавана, — че не бих намерил убедителни доводи, за да ви склоня да ме пуснете?

Още едно драконче си хапна въглен и блъвна огнено кълбо. Младежът се залюля трескаво, за да го избегне.

— Оставям на вас да се досетите — отвърна Ваймс.

— Като се замисля — промълви убиецът, — не беше особено благоразумно да избера маршрута през покрива.