Кучето от полето

Когато се върнах след погребението на майка ми, в къщи на прага ме посрещна непознато мълчание и пустота. Аз свалих шапка и поздравих новия гостенин.

Той не ми отвърна. Облъхна ме студено и процеди:

— Сега ти имаш много работа.

— Да — отвърнах аз.

Отидох в трапезарията и пих коняк.

Тогава дойде майка ми. Или: аз отидох при нея. Тя лежеше мъртва между белите покривки на леглото и ме викаше. Аз отидох при нея.

— Оставих писмо за теб — каза тя.

Бледото и сгърчено от насилствената смърт лице не помръдваше. Чудех се как приказва. Тя повтаряше:

— Оставих писмо за теб.

Аз отговорих:

— Да, получих го.

И се върнах в трапезарията. Тя дойде след мен с леглото и белите покривки. Тук аз я попитах:

— Искаш ли чашка коняк?

Тя повтори:

— Оставих писмо за теб.

Стана ми отегчително. Взех шапката си, излязох. Аз не мислех да изпълня завета на мъртвата. Сърцето ми не носеше жажда за мъст. Филип беше погубил сестра ми и майка ми, но имаше ли той някаква вина за тяхната глупост? Той беше новият, свободният човек. Тежко̀ им, че не го разбраха. С мене е по-друго. Аз го разбирам. Той постъпи както трябваше. Щеше да бъде жалък дърдорко, ако бе сторил друго. Ах, как обичах аз този Филип!

Няколко улици с къщи, които се чупеха и люлееха в пияна омая. После започваше полето. То ме викаше, необятно и мълчаливо. Отидох като при другар. Ние имахме да приказваме. Аз казах:

— Какво би сторил ти, ако обезчестяха сестра ти, а майка ти умре от тъга по нея?

Полето мълчеше, огромно и необятно. Легнах в тревата му. В ушите ми пищеше:

— Какво би сторил, ако обезчестяха сестра ти?

Аз казах:

— А, старо, ти кърмиш народа ни, твоят сок насочва силите му. Твоята постъпка ще бъде негова. Разбираш ли ти от тези работи?

Смях захриптя в гърдите ми. Извадих цигара и запуших. При това изцедих:

— Ако ти имаш сестра, бих я погубил.

Громък смях затресе тялото ми. И по-нагло, и по-цинично подхвърлих:

— И с други бих сторил същото, защото няма път, който да не е обикновеният друм, по който ние возим количките си.

Тогава дойде кучето. Усетих стъпки отзаде си, обърнах се и видях. Мършаво, голямо куче. То стоеше мълчаливо и ме гледаше. Очите му говореха.

Смехът замръзна на устните ми. Нещо уплашено пръхна в мен. Пусто се ширеше от край до край полето. Отгде се взе това куче? Повиках, махнах с ръка. То се озъби. Разтвори уста и показа прогнилите си зъби. Но не мръдна. Потърсих пръст и замерих към него. То остана неподвижно.

Тръгнах си. Непознат страх ме накара да сторя това. Отзаде си чувам стъпки. Бързи, леки. Спрях уплашен. Стъпките затихнаха. Сега досетих дъх и едни очи, които пронизваха тялото ми. Обърнах се: кучето.