Диамантената карта

Събудих се в присъствието на много хора. Зората внимателно влизаше в стаята. Уилямсън седеше на пода, до стената, протегнал мръсните си боси крака, а около него шумно дишаше цялата фамилия Бугрееви — всичките осем синове, осемте снахи, двадесетте внуци и петнадесетте внучки. Впрочем, внуците и внучките дишаха някъде пред прага. Нямаше го единствено самия Иван Степанович и старата му жена — остроносата Серафима Ивановна.

— Ще има ли? — питаше задъхващият се глас на Андрей.

— Ще има.

— Ами той? — И всички Бугрееви въздъхнаха дълбоко и замряха.

— Какво той? — твърдо опита Уилямсън.

— Ще умре — жално изрече Андрей и всички Бугрееви отново въздъхнаха.

— Може пък да не умре — несигурно каза Уилямсън.

— Старата също ще умре. — И снахите се разплакаха.

— Тя — в никакъв случай — увери ги Уилямсън и добави: — Впрочем, тя е възрастна жена.

Внезапно се вдигна шум, хората се размърдаха. По-малките внучета се шмугнаха в храстите, снахите се спуснаха всяка към своя дом. От къщата на старите към нас бавно се приближаваше Иван Степанович, стиснал в ръцете си огромна, мръсна, миришеща на пръст връзка книжа.

— Ето я картата — Иван Степанович държеше слепналите се пергаментови листа и пръстите му трепереха.

Иззад мощния му гръб надзърташе Серафима Ивановна.

— Ето, давам я. Двадесет години. Простете ми, Сима, Андрей, Пьотър, Николай, всички сродници — простете.

— Бугреев се разплака.

— Е, хайде, хайде, Иван Степанович — рече Уилямсън.

— Не се вълнувай. Радвай се, вместо да тъжиш.