Прокажените

Прокажените си харесали едно местенце, направили си ложе, нахвърляли върху него одеяла и дюшеци, оградили се с дървени трупи от света, от конвоя, от болницата, от лепрозориума и живели няколко дни като мъж и жена — струва ми се, цели три дни.

На третия ден копоите-хора и копоите-кучета ги откриха. Аз също бях в тази група, вървях леко превит през високото мазе на болницата. Основите бяха заложени много надълбоко. Разхвърляхме дървените трупи. В дъното, съвсем неподвижни, лежаха голите тела на двамата прокажени. Обезобразените мургави ръце на Федоренко прегръщаха бялото, сякаш излъчващо светлина тяло на Лешчинска. И двамата бяха пияни.

Увиха ги с одеяла и ги занесоха в една от килиите — вече не ги разделяха.

Кой ги беше увил в одеялата, кой бе докосвал тези страшни тела? Специален санитар, когото бяха намерили в болницата и на когото (с разрешение на висшето началство) всеки работен ден се зачиташе за седем. Повече, отколкото при работещите във волфрамовите, калаените и урановите мини. Седем дни за един. Този път членът, по който човекът излежаваше наказанието си, нямаше никакво значение. Бяха намерили един фронтовак, осъден за измяна на родината, с присъда двадесет и пет плюс пет, който наивно смяташе, че с геройството си ще намали присъдата, ще ускори излизането си на свобода.

Затворникът Королков — фронтови лейтенант — дежуреше пред килията денонощно. Дори спеше там, пред вратата. А когато пристигна конвоят от „острова“, Королков го взеха заедно с прокажените, за „прислуга“. Повече нищо не се чу за него, нито за Федоренко, нито за Лешчинска.