В болницата

Мъглата малко се вдигна и той видя завоя към болницата, както и малките къщурки на болничното селище. Триста крачки, не повече. И като заръмжа отново, Крист отново запълзя.

— Вече си мислехме, че си пукнал — равнодушно и беззлобно рече безконвойният, който стоеше пред вратата на болничната барака. — Без теб не искат да ни приемат.

Но Крист не го слушаше и не отговаряше. Беше дошло време за най-важното, за най-трудното — ще го оставят ли в болницата, или няма да го оставят.

Дойде един лекар — млад, чист, с неправдоподобно бяла престилка, записа всички в книгата.

— Съблечете се.

Кожата на Крист се белеше, падаше от тялото му на леки люспи, подобни на дактилоскопичните отпечатъци в личното му дело.

— На това му се вика пелагра — рече безконвойният.

— И аз имах такова нещо — каза третият, това бяха първите думи, които Крист чу от него. — Свалиха ми кожата от двете длани като ръкавици. Изпратиха ги в Магадан, в музея.

— В музея ли? — презрително се обади безконвойният. — Че малко ли такива ръкавици има там.

Но третият арестант не го слушаше.

— Ей, ти — дърпаше той Крист за ръката. — Чуй какво ще ти кажа! За тая болест непременно ще ти предпишат инжекции с витамин „РР“. На мен също ми ги бяха предписали и аз ги давах на криминалните за хляб. Така оздравях.

Ето че от някакъв шкаф извадиха бланки за „историите на заболяванията“. Три бланки. Всички ще ги приемат. Влезе един санитар.

— Засега във втора.

Измиване с топла вода, бельо без въшки. Коридорът, където върху масата на дежурния още не беше угасен фитилът на газеничето с рибено масло, налято в съдинка, направена от дъното на консервена кутия. Вратата на празната стая, през която лъхаше на студ, на двор, на лед. Санитарят отиде за дърва — да напали изгасналата ламаринена печка.