Вратовръзката

Куцото момиче, което правеше впечатление и по време на прожекциите, го взеха в болницата, в женското отделение. Тогава още нямаше малки стаи — цялото отделение се помещаваше в една воинска спалня с поне петдесет легла. Маруся Крюкова беше за хирург.

— Какво й е?

— Остеомиелит — каза хирургът Валентин Николаевич.

— Без крак ли ще остане?

— Е, защо без крак.

Аз правех превръзките на Крюкова и вече ви разказах за живота й. След седмица температурата й спадна, а след още една Маруся я изписаха.

— Ще ви подаря вратовръзки, на вас и на Валентин Николаевич. По една красива вратовръзка.

— Добре, Маруся, добре.

Ивичка коприна сред десетките, стотици метри тъкани, бродирани, извезани на няколко смени в „Дома на дирекцията“.

— Ами контрольорката?

— Ще помоля нашата Ана Андреевна. (Май така се казваше надзирателката.)

— Ана Андреевна разреши. Бродирам, бродирам, бродирам…

— Не знам как да ви го кажа. Влезе Долматов и ги взе.

— Как така ги е взел?

— Аз бродирах. Тази за Валентин Николаевич вече беше готова. А вашата я довършвах. Сива. Вратата се отвори. „Вратовръзки ли бродирате?“ Приближи се до шкафчето ми. Пъхна вратовръзката в джоба си и излезе.

— Сега ще ви засилят по етапния.

— Не. Имам още много работа. Но толкова исках една вратовръзка за вас…

— Дребна работа, Маруся, все едно нямаше да я нося. Най-много да я бях продал.

За началото на концерта на лагерната „самодейност“ Долматов закъсня също както за филма. Тромав, с прекалено голямо шкембе за възрастта си, той се насочи към първата свободна пейка.