Хрътките

Шамрок Джолнз приключи убедителната си реч с усмивка на успял актьор. Мийкс нямаше думи да изрази възхищението си. Двамата се отправиха към авеню С, № 12. Това беше старомодна каменна къща в хубав, богат квартал.

Те позвъниха и на зададения въпрос им беше отговорено, че тук няма никаква госпожа Снайдър и че от шест месеца в пансиона не е постъпвал нов наемател.

Когато излязоха отново на улицата, Мийкс се зае да изследва хартийките, които бе взел от старата квартира на сестра си.

— Аз не съм детектив — каза той, вдигнал пред носа си парчето от театралната програма, — но според мен в тази хартийка е бил завит не пръстен, а ментов дропсов бонбон. А това парченце с адреса ми прилича по-скоро на част от билет — номер 12 ред С, ляво.

Шамрок Джолнз мислеше нещо с блуждаещ поглед.

— Смятам, че няма да е зле да се посъветвате с Джъгинз.

— Кой е този Джъгинз? — попита Мийкс.

— Основоположникът на една нова, модерна детективска школа — отвърна Джолнз. — Техните методи се различават от нашите, но се говори, че Джъгинз се е справил успешно с няколко крайно заплетена случая. Ще ви заведа при него.

Намериха още по-великия Джъгинз в кабинета му. Този дребничък рус човек се беше вдълбочил в една от буржоазните творби на Нътаниъл Хотърн.

Двамата велики детективи от две различни школи си стиснаха тържествено ръце, след което Мийкс бе представен на Джъгинз.

— Изложете фактите — каза Джъгинз и продължи да чете.

Когато Мийкс свърши, по-великият затвори книгата и каза:

— Доколкото разбрах, сестра ви е петдесет и две годишна вдовица, с голяма пъпка от едната страна на носа, много бедна, с грозно лице и тяло и едва изкарва прехраната си с миене на подове.