Маркиза и госпожица Сали
- Автор: О. Генри Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маркиза и госпожица Сали». Краткое содержание книги:
— Нещо като цар — побърза да обясни Хлапето, — само че с по-нисък чин. Според мене нещо между вале и десятка.
— Не ме разбирайте криво — продължи Грамофона. — Това не значи, че съм против аристократите. Между тях има и порядъчни хора. Самият аз много пъти съм се мешал с тях. Що нещо съм изкъркал с кмета на Форт Уърт, седял съм на една маса и с касиера на пощата и да ви кажа, ако говориме за пиене, тези хора в малкото си джобче те слагат. Но щом Маркиза си позволява да си играе с чувствата на едно наивно девойче, питам аз, какво заслужава той?
— Сто камшика на голо — извика Сухия ручей.
— И никаква милост! — изрази общите чувства Хлапето.
— Да се накаже, да се накаже! — обадиха се в хор всички.
И преди Маркиза да се догади за намеренията им, двама го сграбчиха за ръце и го повлякоха към позорния стълб. Дейвис Грамофона, който се беше самоупълномощил да приведе присъдата в изпълнение, чакаше готов с кожени ремъци в ръце.
За първи път в грубоватите си забавления каубоите посягаха на неприкосновеността на Маркиза.
— Какво правите? — викна той възмутен и очите му засвяткаха.
— По-кротко, Маркизе — зашепна му Руби Фелоуз, единия от двамата, които го държаха. — Всичко е на майтап. Не го приемай сериозно, нищо няма да ти се случи. Момчетата ще те опънат на стълба и ще те наложат десетина пъти. Не бой се, не боли много.
Но Маркиза, побеснял от гняв, извика нещо и с неочаквана сила се изтръгна от държащите го ръце. За миг се справи с четиримата, които се спуснаха към него и ги запокити надалеч от стълба. Гневният му вик чу и Госпожица Сали, който, очистил окото си, побърза да му се притече на помощ.
И точно в този миг отекна едно гръмко „Ехей!“ и в осветения от огъня кръг влезе талига, теглена от два пъргави мустанга. Всички се спуснаха към нея и това, което видяха, ги накара да забравят театрото на Дейвис Грамофона, което и без това не беше вече толкова привлекателно. Очакваше ги по-интересен „дивеч“ от Маркиза и неговите похитители го зарязаха и обърнаха поглед към новата си жертва.
Талигата и конете бяха собственост на Сам Холи, скотовъдец от Биг Мъди. Сам караше талигата, а до него седеше гладко избръснат набит човек със сюртук и лъскав цилиндър. Това беше окръжният съдия господин Дейв Хакет, кандидатирал се повторно за тази изборна длъжност. Сам го съпровождаше в обиколката му из окръга и по каубойските лагери с цел да поразбуди независимите избиратели.
Двамата слязоха от талигата, вързаха конете за един мескитов храст и се отправиха към огъня.
При появата им всички обитатели на лагера с изключение на Госпожица Сали, Маркиза и Пинк Сондърс, който трябваше да играе ролята на домакин, нададоха страхотен вик на уплаха и изчезнаха в мрака кой накъдето види.
— Господи боже! — възкликна Хакет. — Толкова ли сме страшни? От нас ли се уплашиха? Радвам се да ви видя, господин Сондърс. Как я карате? За какво ти е цилиндърът ми, Сам?
— Боя се за него — отвърна замислен Сам Холи. Взел цилиндъра от главата на Хакет, той го въртеше в ръце и се взираше мнително в мрака отвъд огъня, където цареше мъртва тишина. — Ти какво ще кажеш, Сондърс?
Пинк се усмихна.
— Ще кажа, че е по-добре да окачим цилиндъра някъде по-нависоко — изрече той с тон на безпристрастен наблюдател. — В такава тъмнина можеш ли да видиш нещо? Но не бих го сложил на собствената си глава.
Холи стъпи на главината на задното колело на фургона за продукти и окачи цилиндъра на най-близкия клон. Още не стъпил на земята, залп от поне десет револвера процепи въздуха и надупченият от куршуми цилиндър тупна долу.
Сега се разнесе съскащ звук, сякаш двайсет гърмящи змии съскаха едновременно, и от мрака се появиха отвред каубои, които пристъпяха много високо и много внимателно и си шъткаха един на друг, сякаш предупреждаваха за някаква опасност. Те образуваха тържествен широк кръг около цилиндъра и го поглеждаха със страх, а сегиз-тогиз някой отскачаше уж уплашен до смърт.
— Това е маскарата — обади се страхопочитателно някой, — дето нощем шета по блатата и крещи „Уили-уоло!“
— Не, това е отровният Кайпутум — изказа се друг, — който пуска жилото си дори мъртъв и реве, когато е зарит в земята.
— Това е главатарят на всички нечисти твари — обяви Дейвис Грамофона, — но няма страшно. Той издъхна.
— Ами, издъхнал — възрази Сухия ручей, — преструва се, гадината му с гадина. Това е Хайголакум, страшният горски дух. Има само един начин да му видиме сметката.
Той придърпа Талър, който тежеше колкото двама души. Талър постави цилиндъра изправен на земята и така се тръшна върху него, че го сплеска като палачинка.