Стая с капандура
- Автор: О. Генри Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стая с капандура». Краткое содержание книги:
Нямаше сили да запали лампата и да се съблече: Просто се стовари на железния креват, чиято стара пружина дори не се огъна под крехкото й телце. Погребана в това пъкло, тя повдигна едва-едва тежките си мигли и се усмихна.
Защото през стъклото на тавана й светеше със спокойната си ярка светлина Били Джаксън. Тя бе откъсната от целия свят. И докато потъваше в черна мъгла, над нея светеше с бледата си светлина само квадратчето, обрамчило звездата, която тя бе наименувала толкова странно и, уви, толкова безрезултатно. Госпожица Лонгнекър трябва да беше права; навярно това е Гама от съзвездието Касиопея, а не Били Джаксън. И все пак, така не й се искаше да е Гама.
Тя лежеше по гръб и на два пъти се опита да вдигне ръка. Третия път едва успя да докосне с два пръста устните си и да изпрати от тъмната си дупка въздушна целувка на Били Джаксън. После ръката й падна безчувствена.
— Сбогом, Били — промълви едва чуто тя. — Ти си на милиони мили надалеч и не мигна нито веднъж. Но ми светеше почти непрекъснато оттам, когато тук не виждах нищо друго освен мрак, нали така? На милиони мили…
Сбогом, Били Джаксън.
В десет на другия ден чернокожата прислужничка Клара намери вратата на госпожица Лисън заключена, та се наложи да я отворят насила. Оцет, разтриване на китките, затоплена перушина — нищо не помогна и тогава някому хрумна да повика по телефона бърза помощ.
Не след дълго със силен звън пред вратата спря линейка, от която скочи пъргав медик с бяла престилка, енергичен, самоуверен, със спокойно ту обнадеждено, ту мрачно лице.
— Номер четирисет и девет, нали? — каза той. — Какво се е случило?
— Ах да, докторе — каза надуто госпожа Паркър, сякаш най-страшното беше собственото й безпокойство от това, че в къщата й има безпокойство, — просто не разбирам какво й е. Какво ли не опитахме — не може и не може да се съвземе. Тя е млад човек… госпожица Елси, казва се, струва ми се, Елси Лисън. В моята къща никога…
— В коя стая е? — изрева докторът с такъв страшен глас, какъвто госпожа Паркър никога не беше чувала.
— Тази с капандурата. Тя е…
Очевидно докторът от бърза помощ беше запознат с местоположението на такива стаи. Той хукна нагоре, като вземаше по четири стъпала наведнъж. Госпожа Паркър го последва бавно, както изискваше собственото й достойнство.
На първата площадка тя срещна доктора, който вече се връщаше, взел на ръце астрономката. Той се спря и острият му като скалпел език отряза не много високо няколко думи. Госпожа Паркър се сви като дреха от твърд плат, изхлузила се от пирона, Оттогава в душата и по тялото й останаха незаличими гънки. Понякога любопитните наематели я питаха какво й е казал тогава докторът.
— По-добре не питайте — отговаряше тя. — Ако получа опрощение за думите, които трябваше да чуя, ще мога да умра спокойно.
Докторът мина с товара през глутницата, която винаги се тълпи при любопитни случаи, но дори наглите зяпачи отстъпиха към тротоара, уплашени от вида му — той сякаш отиваше да погребва много близък човек.
Те забелязаха, че той не положи в носилката безжизненото тяло, а само извика на шофьора:
— Уилсън, гони с всичка сила!
Е, това е всичко. Хареса ли ви? На другия ден прочетох в сутрешния вестник малка бележка, чийто завършек може би ще ви помогне (както помогна и на мен) да поставите нещата на мястото им.
В бележката се съобщаваше, че от Източната улица, номер 49 в болницата Белвю е постъпила млада жена, страдаща от недояждане. И заключението:
„Доктор Уилям (Бил) Джаксън, оказал първа помощ, уверява, че болната ще оздравее.“