Този палавник май

— Студено ли, сър? — възкликна икономката. — Впрочем, понеже отворихте дума, в тази стая наистина изглежда студено. Но навън е топло и приятно като през юни, сър. От това време сърцето тупа, тупа, тупа, та ще изхвръкне, сър. А лозницата до къщата като се е разлистила, като свирят ония ми ти латерни, като са се разиграли ония ми ти дечурлига по улиците — едно време, ви казвам, само да си излее душата човек. Та вчера казвахте, че, сър, че…

— Не ставайте глупачка! — изрева господин Кулсън. — Аз ви плащам, за да се грижите за къщата. Човек може да умре от студ в тази стая, а вие ми бръщолевите за лозници и латерни. Донесете ми един балтон. И имайте грижата всички врати и прозорци долу да се затварят. Безотговорна, плиткоумна дебелачка! Ще ми говори за пролет и цветя посред зима! Като се върне Хигинз, кажете му да ми донесе горещ ром. Махайте се сега!

Но кой може да помрачи светлия лик на май? Какъвто пакостник беше и душесмутител на разумни хора, никакви хитрувания на някаква девица и никакъв лед не можеха да го накарат да се нареди покорно в ярката галактика на месеците.

О, не, историята не свършва дотук.

Изтече една нощ и на сутринта Хигинз настани стария Кулсън в креслото му до прозореца. В стаята нямаше и помен от студа. В нея нахлуваха божествени ухания и сладка топлина.

И ето че влезе госпожа Уидъп и застана до креслото му. Господин Кулсън протегна костеливите си пръсти и стисна нейната пълничка ръка.

— Госпожо Уидъп — каза той, — тази къща никога няма да бъде дом без вас. Аз имам половин милион долара. Ако тази сума и искрената привързаност на едно сърце, което не е в своята първа младост, но все още не е изстинало…