Онзи, който чака

Вдига се врява. Отивам и ги докосвам с увереност, която едва ли не пее в мен.

— Чуйте — казвам и докосвам лакти, ръце или длани.

Всички замлъкваме.

Всички сме едно.

Не, не, не, не, не, не! — крещят вътрешни гласове, дълбоко вътре в затворите си.

Споглеждаме се. Ние сме Самюъл Матюс и Реймънд Моузес, Уилям Споулдинг и Чарлз Евънс, Форест Коул и Джон Съмърс. Не казваме нищо, само гледаме белите си лица и треперещите си ръце.

Обръщаме се като един и поглеждаме към кладенеца.

— Хайде — казваме.

Не, не! — крещят шест гласа, скрити долу в пластовете, прибрани завинаги.

Краката ни вървят по пясъка, сякаш огромна длан с дванайсет пръста се движи по горещото морско дъно.

Навеждаме се, гледаме надолу. От прохладните дълбини към нас се взират шест лица.

Един по един се навеждаме още повече, докато не губим равновесие, един по един падаме в устата на кладенеца и политаме през прохладния сумрак към студените води.

Слънцето залязва. Звездите се въртят в нощното небе. Далеч горе намигва светлина. Идва друга ракета, оставя червени следи в космоса.

Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога.

Просто чакам.