Онзи, който чака

— Знам — казвам бавно.

— Останахме само шестима.

— Господи, как бързо стана всичко!

— Не искам да оставаме тук! Да се махаме!

Момчетата говорят едновременно. Доближавам се и докосвам всеки един от тях. Толкова съм уверен в себе си, че ми се иска да пея.

— Слушайте! — казвам и докосвам лактите, рамената или китките им.

Млъкваме.

Едно цяло сме.

„Не, не, не, не, не, не!“ — крещят вътрешните гласове — те са дълбоко, в тъмницата на телата ни.

Оглеждаме се един друг. Ние — Семюъл Метюз, Чарлз Ивънз, Форест Коул, Реймън Моузес, Уилям Сполдинг и Джон Самърз — мълчим. Само се гледаме един друг, вглеждаме се в бледните си лица и треперещите си ръце.

Обръщаме се като един и гледаме към кладенеца.

— И така … — казваме.

„Не, не!“ — крещят шест гласа, скрити, смазани и погребани навеки.

Краката ни стъпват по пясъка и чувстваме като че ли огромна, с дванадесет пръста длан отчаяно се опитва да се задържи за топлото морско дъно.

Навеждаме се над кладенеца, загубваме равновесие и се строполяваме един по един в гърлото му, летейки през прохладния мрак надолу, в хладните води.

Слънцето залязва. Звездите се въртят в нощното небе. Там далеко проблясва огън. Приближава се друга ракета, очертавайки в Космоса червен пунктир.

Живея в кладенец. Живея в кладенеца като дим. Като пара в каменното гърло. Горе виждам студените нощни и утринни звезди, виждам слънцето. И пея понякога древните песни на този свят, песни от времето на неговата младост. Как бих могъл да кажа какво съм, когато и сам не знам?