Разговор по затворената верига
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цвета Пеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Разговор по затворената верига». Краткое содержание книги:
— Това е първият сигнал — рече старецът.
— Какво?
— За първи път признаваш, че се чувствуваш самотен.
— Да знаеш пък с миризмите какво измислих. Когато се разхождам по безлюдните улици, от къщите се разнася ту мирис на пържени яйца, ту на риба. Действуват пак разни скрити механизми.
— Лудост!
— Самозащита!
— Аз се уморих…
Старецът окачи рязко слушалката, юва е вече прекалено. Миналото го задушава…
Спусна се, залитайки по стълбите, и излезе на улицата. Градът тънеше в мрак. Вече не светеха големите червени неонови реклами, не се чуваше музика, не се разнасяха апетитни миризми. Много отдавна бе изоставил фантасмагориите с механичните измами. „Чуй: чии ли са тези стъпки?… Ах какъв мирис! Май пекат ягодов пай…“ Свършил бе с всичко това веднъж завинаги.
Стигна до канала, в полюляващата се вода проблясваха звездите. Под водата ръждясваха роботите — механичното население на Марс, което той бе създавал в продължение на много години, а сетне, осъзнал внезапно ужасната безсмислица на това, което върши, бе изкомандвал: едно, две, три, четири — всички на дъното на канала! И те потънаха, изпускайки мехурчета, като празни бутилки. Той ги унищожи всичките и не съжаляваше.
В къщата, край която минаваше, тихо зазвъня телефон.
Бартън продължи да върви. Телефонът млъкна.
Но сега зазвъня телефонът в следващата къща, сякаш знаеше, че Бартън се приближава към нея. Той хукна надолу. Звъненето остана назад. Но изведнъж зазвъня телефонът в тая къща, после в оная там, в другата, във всички къщи наоколо. Опита се да избяга. Ново позвъняване!
— Добре де! — закрещя Бартън премалял. — Добре, идвам!…
— Ало, Бартън!
— Какво искаш?
— Чувствувам се много самотен. Струва ми се, че съществувам само когато разговарям. Ти не можеш да ме накараш да млъкна…
— Остави ме на мира! — завика в ужас старецът. — Ох, сърцето ми!
— Обажда се Бартън. Навърших двадесет и четири. Още две години изминаха. А аз все чакам. И чувствувам все по-остро самотата. Прочетох „Война и мир“. Изпих цяла река вино. Обиколих всички ресторанти — и във всеки си бях сам и сервитьор, и готвач, и оркестрант. Днес в кинотеатър „Тиволи“ ще гледам филма „Напразни усилия на любовта“. Всички роли изпълнява Емил Бартън, някои сътветно с перука…
— Престани да ми се обаждаш или ще те убия!
— Няма да можеш да ме убиеш. Най-напред трябва да ме откриеш.
— Ще те открия.
— Забравил си къде си ме скрил. Аз съм навсякъде: аз съм в кабелите, в телефонните кутии, в къщите и стълбовете, и под земята. Хайде, убий ме! И как ще го наречеш? Телефоноубийство? Самоубийство? Завиждаш ми, че съм на двадесет и четири, силен, млад… Добре, старче, значи война, а? Война между нас! Между мен и мен! Ние сме цял полк от всички възрасти против теб, единствено истинския. Хайде, обяви ни война!
— Ще те убия!
Щрак. Тишина.
Той изхвърли телефона през прозореца.
Автомобилът се движеше в среднощния студ из дълбока долина. На пода под краката на Бартън имаше пистолети, пушки, бомби. Ревът на мотора отекваше в изтънелите и уморени кости на стареца.
„Ще ги открия — мислеше си той, — ще ги открия и ще ги унищожа всичките до един. Господи, как може да постъпва така с мен?…“
Старецът спря колата. В залязващите лъчи на слънцето се виждаше непознат град. Вятър нямаше.
В изстиналите си ръце държеше пушка. Оглеждаше стълбовете, подстанциите, телефонните кутии. Къде ли е скрит гласът? В този стълб? Или в онзи там? Толкова години изминаха!… Въртеше нервно глава ту в една, ту в друга посока… Вдигна пушката — стълбът рухна от първия изстрел.
„А ще трябва всичките — помисли си той. — Ще трябва всички да разруша. Забравил съм, забравил съм! Прекалено отдавна беше…“
Автомобилът се движеше по безмълвните улици.
Иззвъня телефон.
Старецът хвърли поглед към запустялата аптека.
Апаратът!
Стиснал пистолета, той изби с един изстрел ключалката и влезе вътре.
Щрак.
— Ало, Бартън! Предупреждавам те: не се опитвай да разрушиш всички стълбове или подстанции. Така сам ще си прережеш гърлото. Опомни се…
Щрак.
Той тихо излезе от аптеката и тръгна по улицата, като се вслушваше в глухото бучене на стълбовете — шумът идваше отгоре, те все още действуваха. Огледа ги и изведнъж съобрази, че наистина не бива да ги унищожава. Ами ако все пак от Земята пристигне ракета — налудничава мисъл, но да предположим, че ракетата пристигне тия дни или другата седмица. Ще кацне на отвъдната страна на планетата, ще искат да се свържат по телефона с Бартън, а връзката прекъсната…