Същия ден към три часа следобед стоях във фоайето на имението на генерал Уинслоу и чаках икономът да се върне. По-голямата част от времето бях прекарал в не ходене до кантората и апартамента и в избягване на ченгетата от отдел „Убийства“. Бях наясно — въпрос на часове е кога ще се наложи да изплюя каквото знаех, но преди това исках да се видя с генерал Дейд Уинслоу, което не беше никак лесно.
Навсякъде около мен висяха маслени картини, най-вече портрети. Имаше две-три статуи и няколко потъмнели от времето рицарски доспехи върху поставки от тъмно дърво. Високо над необятната мраморна камина бяха окачени две надупчени от куршуми или проядени от молци кавалерийски триъгълни знаменца, кръстосани зад стъклена витрина, а под тях висеше маслен портрет на слаб, напет мъж с черна брада, провиснали мустаци и пълна бойна униформа горе-долу от времето на Мексиканската война от 1848 година. Вероятно е бащата на генерал Дейд Уинслоу. Самият генерал, колкото и да бе античен, нямаше начин да е толкова стар.
В този момент се върна икономът и обяви, че генерал Уинслоу се намирал в парника с орхидеите и бих ли го последвал, ако обичам.
Минахме през портална врата в дъното на вестибюла, прекосихме зелената площ и стигнахме просторен остъклен павилион на доста голямо разстояние от гаражите. Икономът отвори вратата към нещо като преддверие, затвори, щом влязох, и тутакси ме лъхна горещина. Тогава отвори вътрешна врата и стана много горещо.
Въздухът се стелеше като пара. Стените и таванът на оранжерията бяха покрити с капки вода, които току падаха. В полумрака огромни тропически растения бяха разперили във всички посоки цветове и клони, а уханията им опияняваха почти колкото алкохолни изпарения.
Икономът, стар, слаб, изключително изправен и беловлас, отстраняваше клоните от пътя ми и така стигнахме до свободно пространство в средата на парника. Върху шестоъгълни каменни плочи беше застлан голям червеникав турски килим. Насред килима в инвалидна количка седеше много стар мъж, увит в пътническо одеяло, и следеше нашето приближаване.
Нищо не живееше върху лицето му освен очите. Черни очи, дълбоки, лъскави, недосегаеми. Останалата част от лицето бе оловна маска на смъртта, хлътнали слепоочия, остър нос, щръкнали уши, уста като тънък бял прорез. Беше увит отчасти в червеникав, много опърпан хавлиен халат и отчасти в одеялото. По черепа му бяха разпръснати няколко пухчета бяла коса.
— Господин Кармади, генерале — съобщи икономът. Старият ме загледа втренчено. След малко остър, сприхав глас нареди:
— Дай стол на господин Кармади.
Икономът довлече плетен стол и аз седнах. Шапката си поставих на пода. Икономът я вдигна.
— Коняк? — предложи генералът.
— Как предпочитате коняка, сър?
— Всякак — отвърнах.
Той изсумтя. Икономът се оттегли. Генералът ме изпиваше с немигащи очи. Пак изсумтя.
— Винаги го пия с шампанско — заяви. — Една трета коняк, останалото шампанско. Шампанското студено като лютата зима при Вали Фордж. По-студено, стига да е възможно.
Откъм него се разнесе звук, който може и да беше кикот.
