Любовта е имагинерно число [bg]

Чувах я как ридае някъде.

— Защо се мъчиш отново и отново, безкрай? — запита тя. — Защо не искаш да се задоволиш с мен, с мирен и охолен живот? Не си ли спомняш какво ти сториха някога? Не бяха ли безкрайно по-хубави дните ти с мен?

— Не! — извиках аз.

— Обичам те — каза тя.

— Подобна любов е имагинерно число — отвърнах ааз, сетне ме вдигнаха от мястото, където лежах, и ме понесоха надалеч.

Ридаейки, тя ме последва.

— Помолих ги да ти дадат шанс за покой, но ти отхвърли дара в лицето ми.

— Покоят на евнуха, покоят на лоботомията, лотоса и торазина — казах аз. — Не, по-добре да правят с мен каквото си искат и тъй да разкрият колко лъжовна е тяхната истина.

— Нима можеш наистина да мислиш така? — попита тя. — Забрави ли вече слънцето на Кавказ и лешояда, който разкъсва ребрата ти ден подир ден сред пурпурната жега?

— Не забравям — казах аз, — а го проклинам. Ще се боря с тях, докато има Кога и Къде, и някой ден ще победя.

— Обичам те — каза тя.

— Как можеш да мислиш така?

— Безумец! — раздаде се хор от гласове и ме оковаха проснат на тази скала в пещерата.

По цял ден окована змия плюе отрова в лицето ми, а тя събира отровата в паничка. Само когато жената, която ме предаде, трябва да изпразни паничката, змията улучва очите ми и аз крещя.

Но пак ми се ще да се освободя, за да помогна на страдащото човечество с безбройните си дарове и в деня когато счупя оковите, небето ще потрепери. А дотогава мога само да гледам непоносимо нежните решетки на нейните пръсти над дъното на паничката и да крещя, колчем ги отдръпне.