Зимните лозари

След около час попитах:

— Сеньор Тейния, какво щяхте да направите, ако бяхте богат, ако имахте много пари?

— Това е много труден въпрос.

— Какъв човек щяхте да бъдете?

— С много пари?

— Да, сеньор. Един милион например. Или два. Какъв човек щяхте да бъдете тогава?

— О, какъв можех да бъда? Много лош, опасявам се, и това е тайната на парите. Това е техният страшен проблем. Никога не съм се надявал, че някой ден ще имам много пари. Никога не съм се стремял към парите.

— А вие, сеньор Хосе?

— Безсмислено е да се стремиш към парите — рече Хосе. — Аз никога няма да бъда богат. Не разбирам парите.

— А вие, сеньор Панчо?

Най-младият мексиканец се усмихна и рече:

— О, бих искал да съм богат, но знам, че е ненужно.

— Защо да е ненужно?

— Парите са за богатите, а не за бедните — отговори момчето.

— А какво е за бедните?

— Жена — отвърна момчето. — Жена и син, и дъщеря. Ако имах своя жена, свой син и своя дъщеря, вярвам, че щях да съм по-богат и от най-богатия човек на света.

— А вие, сеньор Ито?

— Аз имам пари — отвърна японецът. — Заради тях убих.

Лозарите пак продължиха работата си. През обедната почивка мексиканците разгледаха репродукциите от акварелите на Хосе Клементе Ороско в списанието. Ито също ги погледна да види за какво става дума.

Една от картините изобразяваше човешки гняв, който бе само с една степен по-ниско от яростта и престъплението. Ито стоя дълго над тази картина.

Мексиканците си отидоха в къщи да обядват, а Ито и аз почнахме да си ядем сандвичите. Тогава той се върна към списанието и го отвори на картината с гнева. Гледа я известно време, после ме помоли да я погледна и аз. Картината изобразяваше дребен мъж в коптор, който служеше за дом. Мъжът се бе нахвърлил яростно върху жена си и децата, но човек разбираше, че гневът му изобщо не е насочен срещу тях. Човек усещаше, че той е срещу всичко друго и всеки друг, освен тях. Ито посочи с пръст мъжа на картината.