Луис

— Не мислите ли, че и е тежко?

— Ужасно! Разбира се, че е само за няколко месеца, но не желая някой да се жертва за мен.

— Скъпа Луис, вие надживяхте двама съпрузи, не мога да си обясня причината да не погребете и още двама?

— Мислите това за забавно? — използва такъв тон, като че ли говори на престъпник.

— Предполагам, никога не ви е идвало на ум, че сте достатъчно силна, за да правите каквото си искате и че бедното ви сърце е само извинение да вършите онова, което ви е скучно?

— О знам, знам какво мислите за мен! Никога не сте вярвали, че съм болна, нали?

Изгледах я отгоре до долу.

— Никога! Мисля, че 25 години просто блъфирате. Мисля че сте най-себичната и чудовищна жена, която познавам! Съсипахте живота на двама бедни прекрасни мъже и сега сте готова да съсипете живота на собствената си дъщеря!

Нямаше да се учудя много, ако Луис се бе оплакала от сърце след това. Очаквах да изпадне в истерия. Но тя само се усмихна приветливо.

— Мой скъпи приятелю, някой ден наистина ще съжалявате, че сте ми казал всичко това!

— Вие ли сте причината, Ирис да не иска да се омъжи за този млад човек?

— Молих я да се омъжи за него. Знам, че ще ме убие, но не ми пука. Никой не се грижи за мен. Аз съм тегло за всички.

— Казахте ли и, че това ще ви убие?

— Тя ме принуди!

— Да, колкото някой друг на този свят ви е принуждавал да направите нещо, което да не искате.

— Може да се омъжи за него още утре, стига да иска! Ако това ме убие, просто ще ме убие!

— Ами, нека поемем риска, а?

— Нямате ли поне малко милост към мен?