Империята на слънчогледите

Тримата се върнаха от полето със слънчогледите ядосани, защото след много труд, кучетата бяха надушили яребицата, но единственото, което откриха бяха главата и краката й. Предположиха, че някоя група лисици или някакъв друг хищник е отмъкнал улова им.

Поприказваха с пазача и си тръгнаха. Днес направо не можеше да се диша от изпаренията, причинени от голямата горещина и дъжда вчера. Като че ли небето се бе продънило. За слънчогледите е добре дошло — помисли си пазачът — защото отдавна не бе валяло, само да не изгният сега. Той реши да ги нагледа и навлезе сред високите им, здрави стъбла. Кривваше ту вляво, ту вдясно, опитвайки се да намери мястото на яребицата, чиято глава и крака те не бяха пожелали да вземат. Намери го и загледа останките. Нямаше никакви дири на каквото и да било животно, но естествено те са били заличени от дъжда. Но защо тогава тука бе така сухо. Бе невъзможно след вчерашния порой; навсякъде бе мокро, само тук…

Той клекна и започна да рови почвата. Не, и надолу беше сухо. А… а слънчогледите до него бяха изгнили. Сякаш… сякаш някой бе изсмукал водата от тук и тя бе отишла в околните слънчогледи.

Той остана така, гледайки ту сухите пити на едните, ту изгнилите пити на другите, а полето със слънчогледите продължаваше да гледа към слънцето. Нали са слънчогледи.