Край развалините на Вавилон
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- ISBN: 954-17-0151-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край развалините на Вавилон». Краткое содержание книги:
— Ти си турчин, пратеник на пашата от Мосул?
— Не — отвърнах.
— Не отричай! То ти личи. Лицето ти има светлата боя на градския жител.
Аз действително бях от твърде късо време на път, за да съм почернял от слънцето, а добре знаех колко са омразни служителите на пашата при бедуините, които никога не искат да признаят правото на правителството да събира данъци. Ето защо казах:
— Какво ме интересува пашата! Аз съм свободен мъж, а не негов подчинен.
— Как може един турчин да се нарече свободен мъж? — подигра се оня. — Само бедави[2] е свободен.
— Аз не съм турчин.
— А какъв? Кюрд също не си, това виждам. Към кой народ значи би могъл да принадлежиш?
— Франк съм.
— Франк? — изсмя се той. — Каква лъжа! Никой франк няма да се осмели да броди ей така сам като теб из тоя край.
— Мислиш, че само бедуините притежават кураж?
— Да.
— И въпреки това спря, като ме съгледа? Аз обаче спокойно яздих към теб. Кой следователно притежаваше кураж?
— Мълчи! Да идеш насреща на един отделен човек, не се изисква никакъв кураж. Аз искам да знам към кой народ или племе принадлежиш.
Гласът му звучеше почти заплашително и същевременно той си играеше с петлето на кремъклийката. Неговото лице ми беше непознато. Значи не можеше да бъде хаддедихн. Поради това отвърнах по същия начин:
— Кой от двама ни има правото да разпитва другия? Кой е по-знатният, аз или ти?
— Аз!
— Защо?
— Стадата на моето племе пасат тук.
— Кое племе?
— На хаддедихните.
— Ти не си хаддедихн!
— Как можеш да го твърдиш? — сопна ми се той.
— Ако беше хаддедихн, щях да те познавам.
— Познаваш ли всички мъже на това племе? — попита учудено.
— Поне тези на твоята възраст.
— Аллах! Приятел или враг си на хаддедихните?
— Приятел.
— Докажи го!
Тогава аз му се изсмях в лицето и казах:
— Чуй, ако тук има нещо за доказване, то това е дали ти си хаддедихн!
Той издърпа петлето и викна гневно:
— Ако искаш да ме оскърбиш, ще ти тегля куршума! Аз сега съм хаддедихн, а по-рано принадлежах към прочутото племе на атеибехите!
— Това е нещо друго, ала аз въпреки всичко имах право. Познаваше ли шейха на атеибехите Малек?
— Да. Той е мъртъв.
— Вярно е. Той беше дядото на Ханнех, жената на моя приятел хаджи Халеф.
— На твоя… приятел…? — попита усъмнено.
— Да, защото аз съм Кара Бен Немзи ефенди и ти сигурно си чувал за мен.
Видях по лицето му първо изписано удивление, после отново съмнение и накрая пренебрежение.
— Не лъжи! — отговори. — Ако мислиш, че ще ти повярвам, нямаш капчица мозък в главата. Ти да имаш ловкостта да си тоя Кара Бен Немзи!
— Аз съм!
— Ако ти си това, то ще е възможно и ел асфур[3] да бъде сметнат за ел ниср[4]!
— Познаваш ли Кара Бен Немзи?
— Не, защото съм едва от година при хаддедихните. Ама съм слушал толкова много за него, че не е необходимо да съм го виждал, за да знам, че си лъжец. Този дързък аламан е единственият франк, който дръзва да се появи сам по тези места. Затова ти не може да си франк, а трябва да си слуга на пашата.
— Машаллах! Твоите мисли са наистина странни! Тъкмо защото съм сам тук, трябва да съм Кара Бен Немзи.
Това е единствено правилното заключение от твърдението, което изрече.
— Ти май желаеш да те осмея. Аз мога да ти докажа, че не си този, за когото се представяш.
— Наистина ли?
— Тогава чуй и сетне се засрами! Аз нося едно писмо в Мосул, което да иде в Алмания до Кара Бен Немзи. Може ли той да е тук, ако трябва да получи едно писмо в отечеството си?
— Защо не? Преди девет месеца аз писах на Хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, че възнамерявам да тръгна към Персия и ще го навестя. Да не би да съм длъжен да чакам с това пътешествие, додето той едвам след години ми прати отговор? Аз пристигнах тук по-рано, отколкото ме е очаквал, такава е работата. Впрочем аз дадох на Хаджи Халеф пликовете за писмата, които щеше да ми пише. Щом имаш такова у себе си, то трябва да изглежда по следния начин.
Извадих бележника си от джоба, написах на един лист адреса си, както го бях дал на Халеф, и му го показах. Той бръкна в пояса, измъкна писмото, сравнява дълго и старателно двете неща и накрая извика:
2
бедави — бедуин — б. а.
3
ел асфур — врабче — б. а.
4
ел ниср — орел — б. а.