Дядо Горио

Тази стая е в пълния си блясък към седем часа сутринта, когато котката на госпожа Воке предшества господарката си, скача по бюфетите, души там млякото, налято в множество купички, захлупени с чинийки, и започва своето утринно мъркане. Скоро се появява и вдовицата с тюлена шапчица на главата, под която виси кичур неприбрана изкуствена коса. Тя върви, като влачи набръчканите си чехли. Лицето й е повехнало и тлъстичко, а в средата му стърчи нос, приличен на човка на папагал; малките й пълнички ръце, закръгленото като на църковен плъх тяло, грамадните й люлеещи се гърди — всичко това съответстваше със стаята, от която лъхаше нещастие, дето се бе притаило користолюбието. Госпожа Воке дишаше този топъл и зловонен въздух, без да се гнуси. Нейното свежо като първия есенен мраз лице, нейните очи, които бяха окръжени с бръчки, често изразяваха ту изкуствената усмивка на танцувачка, ту горчивата навъсеност на лихвар, с една дума — цялата й личност показваше какъв е пансионът, както пансионът показваше каква е господарката му. Затворът не може без тъмничар, можете ли да си представите едното без другото? Бледата пълнота на тази дребна жена е плод на този живот, както тифусът е последица от изпаренията в болницата. Нейната плетена вълнена фуста, която е по-дълга от роклята й, преправена от някаква стара роба, и чиято вата се подава през дупките на разпукания плат, отразява салона, столовата, градинката, показва каква е кухнята и подсеща за пансионерите. Когато е там, картината е пълна. Госпожа Воке е около петдесетгодишна и прилича на всички жени, които са преживели нещастия. Погледът й е стъклен, външността невинна като на сводница, която уж се оскърбява, за да й се плати по-скъпо, но от друга страна е готова на всичко, за да облекчи положението си, да предаде Жорж или Пишегрю5, ако Жорж или Пишегрю можеха пак да бъдат предадени. Все пак тя всъщност е добра жена, казват пансионерите й, които я смятат бедна, понеже я чуват как кашля и се тюхка като тях. Какъв ли е бил господин Воке? Тя никога не бе говорила за покойния. Как бе загубил богатството си? „В нещастията“ — отговаряше тя. Той се бил отнасял много зле с нея, като й оставил само едни очи, за да плаче, тази къща, за да живее, и правото да не съжалява никой нещастник, защото, както казваше, тя бе страдала толкова, колкото може въобще да страда човек. Като чуваше, че господарката й ходи из къщи, дебелата Силвия, готвачката, бързаше да поднесе закуската на пансионерите, които живееха там.