Лелите не са джентълмени
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лелите не са джентълмени». Краткое содержание книги:
— Карай, Устър — рече Орло. — Дай газ, да те вземат мътните!
Тонът му бе рязък и аз си спомних, че открай време си беше раздразнително момче — пък и кой не би бил, ако му се налагаше да живее дните си под името Орло и да пробутва застраховки, когато призванието му е да разтърсва Камарата на лордовете с искрометно красноречие. Затова не се засегнах, съобразявайки се с душевния му хал. Подкарах колата, при което той шумно изпуфтя и обърса потно чело.
Не знаех как да постъпя. Той все още пъхтеше като подгонен рогач, а докато някои пъхтящи хора охотно споделят какво ги мъчи, други предпочитат да пазят тактично мълчание. Реших да опитам наслуки.
— Нещо неприятности? — рекох.
— Често става така при тия протестни маршове.
— Какво се случи?
— Халосах едно ченге.
Вече разбирах възбудата му. Халосването на ченгета е нещо, което човек трябва да прави с мярка, ако не е в състояние изцяло да се въздържи. Поднових разпита.
— Някакъв конкретен повод? Или просто на момента идеята ти се стори добра?
Орло заскърца със зъби. Той беше риж младеж, а по моя опит с червенокосите, от тях винаги се очаква високо кръвно налягане. Кралица Елизабет е имала червена коса и Мери би трябвало да си прехапе езика, преди да ходи да я дразни. (Става дума за Мария Стюарт (1542–87), кралица на Шотландия (1561–67), организирала заговор срещу Елизабет 1, претендирайки за английския престол. Пленена и екзекутирана след 19 години в тъмница. — Б. пр)
— Той арестуваше жената, която обичам.
Долових какво може да го е подразнило. Аз самият съм обичал куп жени, макар след време винаги да ми е минавало, и сигурно щях доста да се вкисна, ако видех полицията да закопчава някоя от тях.
— Какво е сторила?
— Водеше шествието заедно с мен и викаше доста, както става в подобни случаи, когато чувствата на едно благородно момиче се разбунтуват. Той й каза да си затваря устата. Тя му отвърна, че това е свободна страна и всеки има право да вика, колкото си иска. Той каза да, ама не и ако вика такива неща, каквито вика тя, и тогава тя го нарече казак и го халоса по главата. Тогава той я арестува и аз също го халосах.
Жал за халосания сержант прониза гръдта ми. Орло, както вече споменах, бе червендалест и охранен, а Ванеса бе едно от ония момичета с едър кокал, които човек няма нужда да изпраща до вкъщи. Ченге, отнесло по един тупаник и от двамата, никога вече нямаше да бъде същото ченге.
Но не това обсебваше мислите ми в този миг. При думите „тя водеше шествието заедно с мен“ аз видимо подскочих. Струваше ми се, че съчетани с репликата „жената, която обичам,“ те можеха да означават само едно.
— Мили Боже — възкликнах. — Ванеса Кук ли е жената, която обичаш?
— Същата.
— Чудесно момиче — казах тогава, убеден, че малко четка не вреди. — А що се отнася до лъчистата хубост, естествено, се класира в първата десятка.
Миг по-късно съжалих, че се бях изсилил толкова, тъй като реакцията на Орло бе крайно нелицеприятна. Очите му се изцъклиха, мятайки в същото време мълнии, сякаш собственикът им аха да произнесе пламенна крайно лява реч.
— Познаваш ли я? — запита той, а гласът му излизаше някак издебело, като на булдог, който се е опитал да глътне цяла пържола, а не е трябвало.
Видях, че се налага да внимавам къде стъпвам, защото онова, което бях чувал Джийвс да нарича „зеленооко чудовище, плюещо върху плътта, с която се храни“ (Така нарича Шекспир ревността в „Отело“. — Б. пр.) явно бе започнало да изпълзява от клетката си, а човек никога не знае къде ще му излезе краят, когато 3. Ч. вземе нещата в свои ръце.
— Бегло — рекох. — Много бегло. Срещнахме се за минутка на един коктейл или нещо подобно.
— И това е всичко?
— И това е всичко.
— И не сте били… как да кажа… в някакъв смисъл близки?
— Не, не. Чисто и просто добро-утро-добро-утро-какъв-чудесен-ден-нали, ако случайно се разминем на улицата.
— Нищо повече?
— Нищо повече.
Бях улучил верния тон. Очите му се прибраха по местата си, а когато заговори, булдогът бе преглътнал пържолата.
— Наричаш я чудесно момиче — каза той. — Това с две думи изразява моето собствено мнение за нея.