Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Нямаше намерение да заприлича на брат си Чико. Нито на Елена Аяла, която живееше по-надолу на улицата им — на деветнайсет и вече майка на неспирно плачещи близнаци.
Лита Моралес щеше да се измъкне. И това бе годината, в която щеше да го направи.
— О, сладурче, накъде си тръгнала така? Ама как само ти стоят тези джинси! Супер!
Лита отмина с безизразно лице, преметнала през рамо старата си раница. Облечена в джинси, получаваше толкова комплименти, колкото и в пола, а и също толкова неприятности. Хлапетата по ъглите й подвикваха и подсвиркваха, когато минаваше покрай тях. Единственото предимство на зимата бе, че тогава носеше широкото евтино синьо палто, което бе омаляло на майка й. То покриваше всичките й форми, както се изразяваше Рико Гонзалес, и й позволяваше да измине осемте преки до блока си без особени неприятности. Най-лоши бяха белите момчета. Подвикваха й думички, като гореща кифличка, мамасита и всякакви такива подмятания. Лита ги презираше. Те слагаха в един кюп всички латиноамериканци — кубинците, мексиканците, пуерториканците — всички, освен доминиканците, които смятаха за чернокожи. Глупаци. Според повечето от тези момчета, ако не си бял като сняг, не струваш пет пари. Приемаха всички испаноговорещи момичета като кукли с гореща кръв и екзотичен вид, с които могат да правят секс и после да ги забравят. Изобщо не се замисляха как ще се почувстват, ако някой подвикваше така след собствените им сестри. Да не би да си въобразяваха, че подмятанията им ще я накарат да спре и да си поприказва с тях? Лита отказваше по двайсет предложения за среща на седмица.
Имаше си нещо като гадже — Хектор Фернандес. Хектор бе амбициозен — една от причините да го харесва. През повечето време се държеше кавалерски, макар да се преструваше, че не я забелязва, когато излизаше с други момчета. Бащата на Хектор даваше под наем два апартамента и семейството му разполагаше с пари. Самият Хектор понякога караше колата на по-големия си брат — един лъскав кабриолет. На Лита й харесваше да се вози в нея, когато имаше малко време, преди да се прибере у дома, макар че Хектор се опитваше да пъхне ръка под полата й. Освен това той беше спортист, което силно ограничаваше подмятанията по неин адрес в училище. Гореше от нетърпение да разбере какво й е купил за рождения ден. Днес трябваше да се прибере направо след училище, но рано утре с Хектор щяха да се видят. Имаха среща преди училище.
В един от часовете той се бе навел към нея и поиска да се видят.
— Наистина е важно, скъпа.
Лита му се усмихна в отговор и тъмните й очи проблеснаха.
— Имаш нещо за мен?
Хектор се ухили широко — със същата лукава и небрежна усмивка, която отправяше към мажоретките, когато си мислеше, че Лита не го гледа.
— Да, точно така. Отбий се утре и си го вземи.
— Добре — обеща тя, после се обърна отново към черната дъска, преди госпожа Майър да изгони от час и двамата.
Сега Лита продължи към ъгъла на „Уилър“ и „Сюърд“ и влезе в малкия хранителен магазин.
— Лита, как си днес, скъпа? — Господин Перес, собственикът, беше приятел на майка й и понякога дори им даваше по нещо на кредит.
— Много добре.
Тя му отправи една от ослепителните си усмивки, които напоследък много го смущаваха. Хосе Перес си бе играл с Лита, когато тя беше малко бебе. Той припряно се извърна и порови в списанията на щанда си, докато момичето си избра яйца и хляб.
— Ето, искаш ли го? — Подаде й брой на списание „Вог“ с оръфани ъгълчета. — Някой е разлял кафе отгоре му. Не съм забелязал, иначе щях да го накарам да си го купи. Сега не мога да го продам.
Тя внимателно хвана за ъгълчето безценното съкровище.
— Наистина ли? Не ти ли трябва?
— Вземай, вземай! — каза той, върна й набързо рестото и я отпрати. Карлос Моралес щеше да го убие, ако можеше да прочете мислите му. — Пак ще се видим.
Лита пъхна списанието в раницата си и изтича по улицата към сградата, в която живееше. Завъртя ключа в бравата и с лекота изкачи стълбите до третия етаж. Един бърз поглед наоколо я убеди, че майка й още не се е върнала. Чико сигурно беше или на улицата с приятелите си и се чудеше как да изкара някой долар, или на строителната площадка, а баща й нямаше да се върне преди времето за вечеря. Чиниите на брат й от закуска стояха, струпани на купчина в мивката, защото той още спеше, когато Лита бе излязла. Изпита разочарование. Искаше да излезе навън и да прочете списанието, но никога не бе бягала от задълженията си, нямаше да го направи и сега. Пусна водата, изстиска мъничко препарат на един парцал и бързо разчисти мивката. След като подсуши и прибра съдовете в шкафа, помете пода, почисти масата и оправи леглото на родителите си. Стаята на Чико бе чиста — най-вече защото той рядко се задържаше там, а собствената й малка стаичка бе безукорно подредена.