Буря от ада

Телефонът иззвъня почти незабавно след като поставих слушалката, карайки ме да подскоча. Втренчих се в него. Не се доверявам на електрониката. Всичко, изработено след четиридесетте години, предизвиква у мен подозрение — и, изглежда, аз също не предизвиквам кой знае каква любов у тези нещица. Е, знаете: радиа, телефони, автомобили, телевизори, видеа — никое от тях не желае да се държи с мен така, както трябва. Дори писалки не използвам.

Зачуруликах в слушалката със същата фалшива радост, с която е омайвал Моника Загубеният-Съпруг.

— Дрезден слуша. С какво да ви помогна?

— Хари, трябваш ми в „Медисън“ след десет минути. Можеш ли да дойдеш? — Гласът от другата страна на линията пак беше женски, но спокоен, хладно-деловит.

— Я, лейтенант Мърфи — проточих аз. — И аз се радвам да ви чуя. Толкова отдавна не сме се виждали… Благодаря, всички са здрави. А как е семейството ви?

— Стига, Хари. Имам два трупа и искам да огледаш тук.

Моментално изтрезнях. Карин Мърфи беше началник на отдела за специални разследвания в Чикаго, тоест — беше упълномощена от полицейското управление да разследва всякакви престъпления, които изглеждаха необичайно. Нападения на вампири, вандализъм на троли и отвличане на деца от феи не изглеждат добре в полицейските протоколи — и в същото време хората биват нападани, децата — отвличани, а и с имуществото се случват всякакви неприятности. Все някой трябва да се грижи за това.

В Чикаго, а и в околностите му, такъв човек беше Карин Мърфи. А аз й служех като архив със сведения за магическите създания — тоест, бях платен консултант на отдела. Но — два трупа? Две смърти, предизвикани по неизвестен начин? Още не се бях сблъсквал с нещо такова.