Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
— И не се отбивай да пиеш кафе — рече тя. — Умираме от глад.
Беше почти толкова трудно да излезеш от „Разследвания и справки за събития по време на войната“, колкото и да влезеш. Лавон набра комбинацията от цифри на електронния панел, монтиран на стената близо до входа. Когато се чу бръмченето, отвори вътрешната врата и пристъпи в охранителното помещение. Външната врата не се отваряше, ако вътрешната не се затвореше до десет секунди. Той долепи лице до бронираното стъкло и погледна навън.
На отсрещната страна на улицата, скрита в сянката на входа на тесен пасаж, стоеше широкоплещеста фигура с мека шапка и шлифер. Всъщност Ели Лавон не можеше да се движи по улиците на Виена или на който и да било друг град, без да провери по навик дали няма „опашка“, или да запомни лицата, които се появяваха многократно в различните ситуации. Това беше професионална деформация. Въпреки разстоянието и слабото осветление, той знаеше, че през последните няколко дни е виждал многократно фигурата, стояща от другата страна на улицата.
Лавон порови из паметта си почти като библиотекар, който търсеше в картотека, докато откри спомени от предишните пъти. Да, точно така. Преди два дни на Юденплац. Ти ме проследи, след като пих кафе с репортера от Щатите. Той се върна към „картотеката си“ и откри следващата отпратка. Витрината на бар на „Щернгасе“. Същият мъж без мека шапка, поглеждащ от време на време над своята бира „Пилзнер“, докато Лавон бързаше под проливния дъжд след един мизерен ден в офиса. Отне му малко повече време да изрови третия спомен, но въпреки всичко го откри. Трамвай номер две, вечерната навалица. Лавон бе притиснат до вратите от червендалест виенчанин, който миришеше на братвурст1 и кайсиева ракия. Мъжът с меката шапка някак си бе намерил място и спокойно чистеше ноктите си с ръбчето на своя билет. „Той е човек, който обича чистотата — бе си помислил тогава Лавон. — Може би си изкарва прехраната с чистене“.
Ели се обърна и натисна бутона на интеркома. Никакъв отговор. Хайде, момичета. Натисна го отново, после погледна през рамо. Мъжът с меката шапка и шлифера си беше отишъл.
От домофона се чу глас. Ребека.
— Загуби ли вече списъка, Ели?
Лавон натисна с палец бутона.
— Излизайте! Веднага!
Няколко секунди по-късно той чу трополенето на стъпки по коридора. Момичетата се появиха пред него, отделени от стъклената преграда. Ребека спокойно започна да набира кода. Сара стоеше мълчаливо отстрани, с очи, вперени в тези на Лавон, и ръка, допряна до стъклото.
Не си спомняше да е чул експлозията. Ребека и Сара бяха погълнати от огненото кълбо и запратени настрани от ударната вълна. Вратата изхвръкна навън. Лавон бе подхвърлен като детска играчка с широко разперени ръце и извит като на акробат гръб. Полетът му бе като насън. Усети как се преобръща отново и отново. Нямаше спомен от удара. Знаеше само, че лежи по гръб на снега под сипещата се градушка от счупени стъкла.
— Моите момичета — прошепна той, докато тъмнината бавно го поглъщаше. — Моите красиви момичета.
2. Венеция
Беше малка тухлена църква, построена за бедната енория в сестиерата2 Канареджо. Реставраторът се спря при страничната врата под красивия люнет3 с идеални пропорции и измъкна връзка ключове от джоба на мушамата си. Той отключи обкованата с гвоздеи дъбова врата и се вмъкна вътре. Лъхна го хладен въздух, натежал от влага и изпълнен с миризмата на восък от изгорели свещи. Мъжът постоя за момент неподвижно в полумрака, после се насочи през страничния наос4 към малкия параклис на свети Йероним, който се намираше отдясно.
Реставраторът вървеше с плавна походка и без видимо усилие. Леко извитите му навън крака говореха за бързина и стабилност. Лицето му беше издължено и се стесняваше към брадичката, носът бе деликатен и изглеждаше като изваян от дърво. Скулите му бяха широки, а в зелените му неспокойни очи се долавяше нотка от очарованието на руските степи. Черната му коса бе късо подстригана и леко прошарена на слепоочията. Беше от типа лица, които можеха да принадлежат към различни националности, освен това реставраторът имаше дарба към езиците, което го преобразяваше още повече. Във Венеция бе известен като Марио Делвекио. Това обаче не беше истинското му име.
Олтарната фреска беше скрита зад обвито в брезент скеле. Реставраторът се хвана за алуминиевата тръба и тихо се изкачи горе. Работната му площадка си стоеше, както я бе оставил предишния следобед: четките и палитрата му, боите и разтворителят си бяха на местата. Той светна флуоресцентните лампи. Фреската — последната велика олтарна живопис на Джовани Белини — заблестя под силната светлина. В лявата част на композицията бе изобразен прав свети Кристофър, а Младенецът бе възседнал раменете му. На противоположния край бе изобразен свети Луи от Тулуза с епископски жезъл в ръка, с митра на главата и богато драпирано наметало от червен и златист брокат. Над всички тях, на заден план, свети Йероним седеше пред отворен псалтир на фона на лъчезарното синьо небе, изпъстрено със сиво-кафяви облаци. Всеки един от светците бе отделен от другите, така че бе сам пред Бог, като уединението бе толкова внушително, че бе почти мъчително да се гледа. Беше удивителна творба за осемдесетгодишен човек.
1
Вид колбас. — Б.пр.
2
Градски район в средновековна Венеция. — Б.пр.
3
Част от стена между арка и нейните опори, обикновено украсена с картина или скулптурни фигури (арх.). — Б.пр.
4
Страничен кораб на църква. — Б.пр.