Кралят-маг

Зяпачите наоколо викаха, някои заради победата, други изненадани какво ги е прихванало пак офицерите, но двамата старши пиконосци, избрани да съдийстват на мача, не отвърнаха нищо. Подкараха бавно към нас. Останалите играчи ги последваха.

— Сър, аз не видях нищо — подхвана единият.

— И аз, капитане — потвърди другият.

— Значи сте слепи! Твърдя, че този тука ме фаулира! Да не би да ме обвинявате в лъжа?

— Легат? — обърна се към мен единият старши пиконосец.

Може би трябваше да формулирам отговора си по-учтиво, но знаех, че не съм го ударил — и двата пъти щеше да се получи откат, а определено не бях усетил нищо по дръжката.

— Как пък не! — троснах им се ядосано и лицето ми почервеня от гняв. — Капитанът се е объркал! Сигурно сам се е ударил, докато е обръщал да ме подгони!

— Не съм, легат — гласът му беше студен като планински поток. — Да не би да твърдите, че аз съм лъжецът?

Понечих да кажа точно какво мисля, но се овладях навреме.

— Не твърдя такова нещо, сър — наблегнах на последната дума. — Просто знам какво направих и съм убеден, че всеки на това поле го знае.

Адютантът ме изгледа и мога да се закълна, че когато го направи, всички викове в дивизиона секнаха. Не отвърна нищо, само обърна коня си и подкара към конюшните.

Ескадронът ни беше спечелил. Но последните секунди бяха вгорчили победата. Мъжете от колоната ми ме поздравиха, но и техните поздравления бяха изломотени много глухо. Само след няколко секунди всички пиконосци в Седемнадесети дивизион вече знаеха за станалото: дивизионният адютант, честен и радващ се на високо уважение мъж, е обвинил най-новия офицер, някакво си неизвестно легатче от затънтена провинция, в незаконна игра, а проклетото от боговете хлапе имало наглостта да отрече.

Надявах се, че инцидентът ще се забрави или поне ще се премълчи, и същата вечер гледах да си стоя по-настрана. Но на заранта стана ясно, че моето „фаулиране“ на капитан Ланът е сензацията на деня и ще мине доста време, докато се забрави.

Ланът влоши нещата още повече, като отказваше да ме погледне или да ми проговори, освен когато го изискваше службата, с което напрежението се усили.

Чувствах се унизен като офицер. И нещо повече — чувствах, че с мен се държат несправедливо. В главата ми се въртяха хиляди коварни планове и заговори, като се почне с надеждата, че семейният ни бог-покровител Танис може да спипа душицата на Ланът и така да я стисне, че да го принуди да каже истината, или че следващият глиган, който адютантът се опита да промуши с копието си, ще му разпори корема с бивните си, та чак до не много достойните помисли за тъмна доба и грижливо нагласени „нещастни случаи“.

Тези събития може да изглеждат абсурдни, човек може да каже, че съм им придавал прекалена важност, което е вярно. Но подобни засягания на чест са нещо обичайно, когато войниците не са във военна кампания и умовете им не са напълно заети с прекия им занаят. От друга страна обаче съвсем не е глупаво — някой търговец би ли наел на служба писар, когото друг уважаван негов колега лъжливо е обвинил в кражба?