Вариант 13

При едно пътуване до Европа е посетила Museo della Sindone в Торино и никога няма да забрави централния им експонат — измъчения образ, запечатан в плащаницата. Стояла е в сумрака от другата страна на бронираното стъкло сред почтителния шепот на вярващите. Атеист по убеждения, тя е изпитала странно вълнение при вида на лицето с остри черти и хлътнали страни, което я гледа от вакуумната камера. То й се е сторило свидетелство за човешко страдание, страдание, което прави на пух и прах претенциите за божественост и обезсмисля засвидетелстваната му почит. Поглеждаш лицето и оставаш поразен от упоритата, инатлива способност на органичния живот да оцелява, от вродената, озъбена съпротива, с която те е дарил дългият и трънлив път на еволюцията.

Все едно гледа същия човек. Тук, сега.

Подпрял се е на висок шкаф в ъгъла и я гледа: жилести ръце, скръстени пред мършави гърди, ребрата се четат дори през тениската, дълга права коса виси покрай тясно лице, още по-изпито заради болката и нуждата, които излъчва. Устата му е твърда линия, врязана между острата брадичка и тънкия нос. Изпъкнали скули, хлътнали страни под тях.

Сърцето й замира, после започва да се мята вяло в гърдите. Тя среща погледа на мъжа.

— Да не би… — И с тези думи съзнанието й се отваря за ужасната истина, която бързо го запълва до критичната точка, чудовищна истина, която умът й все още трескаво се мъчи да отхвърли. — Коляното ми ли е? Кракът ми?

Внезапно и незнайно откъде намира сили да се надигне на лакти и да погледне.