Оскар и розовата дама

— И защо да пиша на Дядо Боже?

— Ще се почувстваш по-малко сам.

— По-малко сам с някой, който не съществува?

— Накарай го да съществува.

Тя се наведе към мен.

— Всеки път, когато повярваш в него, той ще съществува малко повече. А ако си упорит, ще засъществува напълно. И тогава ще ти помогне.

— Какво ли пък мога да му напиша?

— Сподели с него мислите си. Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, от тях натежаваш, вцепеняваш се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.

— ОК.

— Пък и можеш да искаш от Дядо Боже по едно нещо на ден. Внимавай! Само по едно.

— Вашият Бог за нищо не става, Маминке Роза. С духа от лампата Аладин е имал право на три желания.

— Едно желание на ден е по-добре, отколкото три за цял живот, нали?

— ОК. Значи мога всичко да му поискам, така ли? Играчки, бонбони, количка…

— Не, Оскаре. Дядо Боже не е Дядо Коледа. Можеш да искаш само духовни неща.

— Например?

— Например: смелост, търпение, просветление.

— ОК. Ясно.

— Освен това, Оскаре, можеш да му подсказваш и добрини за другите.

— А, само с едно желание на ден — няма да се прецаквам, Маминке Роза, първо ще си го запазя за мен!

Това е. Тъй че, Дядо Боже, с това първо писмо ти разкрих донякъде начина на живот, който водя тук, в болницата, където сега ме възприемат като препятствие пред медицината, и бих искал да те помоля за едно просветление: дали ще се излекувам? Отговори ми с „да“ или „не“. Не е много сложно. „Да“ или „не“. Задраскай грешния отговор.