Тайните на Марсилия

Филип се усмихваше презрително. Привлече Бланш към себе си.

– Бедни ми Мариус, ти си добро момче, но никога не си обичал и не познаваш пламъка на любовта... Ето я моята защита!

При тези думи Бланш се притисна до него и трепереща го целуна. Горкото дете чувстваше, че единствената му опора на този свят е този мъж. Беше му се отдала, изцяло му принадлежеше. А сега го обичаше като предана и боязлива робиня.

Мариус с отчаяние разбра, че нищо няма да спечели, като призовава към разум двамата влюбени. И се зарече да действа сам, като най-напред пожела да научи всички подробности от злощастното приключение. Филип послушно отговаряше на въпросите му.

– Познавам Бланш почти от осем месеца. Видях я за първи път на един празник. Тя се усмихваше на тълпата и ми се стори, че се усмихва на мен. От този ден я обикнах и търсех всеки възможен случай да се приближа до нея, да я заговоря.

– Не ѝ ли писа? – попита Мариус.

– Да, много пъти.

– Къде са писмата ти?

– Изгорила ги е... Всеки път купувах цветя от Фин, цветарката от улица "Сен Луи", и пъхах писмото си в букета. Млекарката Маргьорит ги носеше на Бланш.

– И писмата оставаха без отговор?

– В началото Бланш не искаше да приема цветята. После се съгласи, а накрая ми отговори. Бях лудо влюбен. Мечтаех да се оженя за нея, да я обичам вечно.

Мариус сви рамене. Отведе Филип на няколко крачки и там продължи да му говори, но този път с много по-строг тон.

– Ти си или глупак, или лъжец – заяви спокойно той. – Знаеш много добре, че господин Дьо Казалис, депутат, милионер, всемогъщ господар в Марсилия, никога няма да даде племенницата си на Филип Кайол, един бедняк без титла и на всичко отгоре републиканец. Признай, че си разчитал на скандала, който ще предизвика бягството ви, за да принудиш чичото да ти даде ръката на Бланш.

– Не е така! – разпали се Филип. – Бланш ме обича и съвсем не съм насилвал волята ѝ! Тя сама ме избра за съпруг!

– Да, зная. Повтаряш го доста често. Но помисли ли си за гнева на господин Дьо Казалис, който ще се стовари върху теб и семейството ни. Мисля, че добре го познавам. Тази вечер цяла Марсилия ще знае за опозорената му чест. Най-добре ще е да отведем момичето в Сен Жозеф.

– Не, не желая, не мога... Бланш никога няма да посмее да се върне у тях. Тя беше на село едва от седмица. Виждахме се почти всеки ден по два пъти в една борова горичка. Чичо ѝ не знаеше нищо и ударът сигурно е бил тежък за него... В този момент не можем да се явим пред него.

– Е, добре, слушай, дай ми писмото за абат Шастание. Ще се видя с този свещеник. А ако трябва, ще ида с него при господин Дьо Казалис. Трябва да потулим скандала. Мой дълг е да поправя грешката ти... Закълни се, че няма да напускаш тази къща и ще чакаш нарежданията ми.

– Обещавам ти да чакам, стига да няма никаква опасност.