Стъклени къщи

— Дрехи? — Моника скръсти ръце и се престори, че мисли. — Имаш предвид ония парцали, които изхвърлихме? С които беше задръстила пералнята?

— Да, точно така.

— Не бих ги облякла дори на тренировка.

— В такива дрехи не бих чистила и мъжката тоалетна — изтърси Дженифър.

Подразнена, Моника се обърна и я сръга.

— Да бе, ти знаеш всичко за мъжката тоалетна, нали? В девети клас не оправи ли Стийв Гилеспи в тоалетната? — Тя изимитира смукане и всички отново се засмяха, макар Дженифър да имаше сконфузен вид. Клеър усети, че страните й пламват, въпреки че този път обидата не бе за нея. — За бога, Джен, Стийв Гилеспи! Затваряй си устата, ако не можеш да измислиш нещо, с което няма да се изложиш.

Дженифър, разбира се, насочи гнева си към по-безопасна мишена. Клеър. Тя се спусна и блъсна Клеър назад, към стълбите.

— Върви вече да си вземеш тъпите дрехи! Писна ми да те гледам, с тая бледа кожа…

— Да бе, малката, да си чувала за слънце? — Джина направи гримаса.

— Внимавай какво говориш — озъби се Моника, което беше странно, защото и трите имаха най-хубавия тен, който можеш да си купиш.

Клеър се опита да запази равновесие. Тежката раница я дърпаше надолу и тя сграбчи парапета. Джен отново й налетя и заби дланта си силно и болезнено в ключицата на Клеър.

— Престани! — извика Клеър и отблъсна ръката на Джен. Силно.

Последва секунда пълно мълчание, после Моника много тихо каза:

— Ама ти току-що удари приятелката ми, тъпа кучко? Мислиш ли, че ще ти се размине, ако ги вършиш такива тук?

Тя пристъпи и зашлеви Клеър през лицето толкова силно, че го разкървави, и пред очите на Клеър заиграха пламъци; всичко почервеня и пламна.

Клеър пусна парапета и на свой ред зашлеви Моника през сочните устни, и за нищожна част от напрегнатата секунда се почувства добре, но Моника изсъска като опарена котка, а на Клеър й стигна времето само да си помисли: По дяволите, не биваше да го правя.

Не видя приближаващия се към нея юмрук. Дори не почувства удара, само изпита объркване и смут, но тежестта на раницата на рамото й я дърпаше и тя залитна.

Почти успя да се задържи, но със злобна усмивка Джина се протегна и я бутна надолу по стълбите; след нея остана само празно пространство.

Удари се във всяко стъпало до самия край на стълбите. Раницата й се отвори и книгите се разпиляха, докато тя се търкаляше надолу, а отгоре Моника и моникоподобните се заливаха от смях, дюдюкаха и се поздравяваха, но тя виждаше само откъслечни резки движения, като от стопкадри на филмова лента.

Сякаш измина цяла вечност, преди да тупне и спре на пода, но главата й се удари в стената с отвратителен тъп звук и всичко потъна в мрак.

В този мрак тя запомни още нещо — гласа на Моника с тих и злобен шепот: