Покана за екзекуция (Романи)

В гората беше тихо и влажно. Като се наплака до насита, той си поигра с бръмбара, нервно размахал мустаци, сетне дълго го мачка с камък, мъчейки се да повтори първото вкусно похрускване. След време забеляза, че е заръмяло. Тогава се изправи, намери позната пътечка и се завтече, като се препъваше в корените с неясната, отмъстителна мисъл да стигне до вкъщи и там да се скрие, да прекара зимата, като се храни в килера със сладко и кашкавал. Пътечката лъкатуши десетина минути в гората и се спусна към реката, цялата на пръстени от дъжда, и още след пет минути се показа дъскорезницата, воденицата, мостът, на който затъваш до глезените в талаш, алейката нагоре и зад голите люлякови храсти — къщата. Прокрадна се покрай стената, видя, че прозорецът на гостната е отворен, и като се покатери на зеления олющен корниз, покрай водосточната тръба се прехвърли вътре. В гостната се спря, ослуша се. Дагеротипната снимка на дядо му, бащата на майка му — черни бакенбарди, в ръцете с цигулка — го гледаше в упор, но се изгуби напълно, разтвори се в стъклото, щом погледна портрета отстрани — печално развлечение, което той не пропускаше никога, щом влезеше в гостната. Като помисли, като подвижи горната си устна, тогава платиненото телче на предните зъби свободно се местеше нагоре-надолу, той отвори предпазливо вратата и като трепна от звънкото ехо, твърде бързо настанило се в къщата след заминаването на стопаните, се втурна по коридора и оттам по стълбите на тавана. Таванът беше особен, с прозорче, от което можеше да се гледа долу, към стълбището, към кафявия блясък на перилата му, които се извиваха плавно и се изгубваха в мъглата. В къщата беше съвсем тихо. След време долу, от кабинета на баща му, се дочу сподавен телефонен звън. Звънът продължи с прекъсвания доста дълго. После отново тишина.