Картата на времето

Андрю погледа луната няколко минути, като се питаше дали някой ден човекът щеше да стигне до нея, както бяха писали Жул Верн или Сирано дьо Бержерак. Какво ли щеше да открие, ако успееше да кацне на седефената ѝ повърхност, било то с помощта на дирижабъл, на изстрелян от оръдие снаряд, или — подобно на героя от творбата на гасконския фехтовчик2 — посредством привързани към тялото шишета, пълни с роса, която, изпарявайки се, да го издигне до небесата? Поетът Ариосто бе превърнал небесния спътник в обител, където в стъкленици се съхранявал разсъдъкът на обезумелите, ала на Андрю по му допадаше предположението на Плутарх, че луната е мястото, където се преселват благородните души, напуснали света на живите. Младежът също предпочиташе да мисли, че домовете на мъртвите са там. Обичаше да си представя как живеят в хармония, в мраморни дворци, построени от войнство на ангели труженици, или пък в пещери, издълбани в белите скали; представяше си как чакат живите да получат пропуска на смъртта и да пристигнат при тях, за да подновят съвместния си живот точно от мига, в който са го прекъснали. Понякога си мислеше, че в една такава лунна пещера живее сега и Мери, забравила сполетялата я участ и доволна, че смъртта ѝ е предложила съществуване, по-добро от живота. Мери, тъй красива сред тази белота и търпеливо очакваща той най-сетне да се реши да си пръсне черепа и да отиде при нея, за да заеме празната половина на постелята ѝ.

Престана да съзерцава луната, понеже забеляза, че кочияшът Харолд вече го чакаше в подножието на стълбището с една от каретите, както самият Андрю му бе наредил. Щом го видя да слиза по стълбите, кочияшът се завтече да му отвори вратата на каретата. Пъргавината, с която се перчеше старият Харолд, винаги забавляваше Андрю — намираше я неуместна за човек около шейсетте, — но все пак беше очевидно, че кочияшът се поддържаше в добра форма.