Веровещица

Стомахът на Сафи се превърна в камък.

Кръвовещ.

Монахът беше кръвовещ, да го вземат мътните. Създание от митовете, същество, което можеше да подуши кръвта на човек - да подуши вещерската му същност - и да го преследва през цели континенти. Запомнеше ли миризмата на Сафи или на Изьолт, двете щяха много, ама много да...

Буф-буф-буф!

Барутът затрещя в гърнетата. Стражарите бяха задействали капана.

Сафи не загуби нито миг... както и монахът. Мечът му изскочи от ножницата със свистене; тя вдигна кинжала си. После подхвана острието му и го отблъсна встрани.

Той се окопити и се хвърли към нея. Сафи отскочи назад. Прасците ѝ опряха в Изьолт, но нишкосестра ѝ коленичи с изящно движение, а Сафи се претърколи странично по гърба ѝ.

Начало. Край. Така се биеха те. Така живееха.

След кълбото Сафи изправи тяло и извади меча си. В същия миг Изьолт с подрънкване изкара на показ лунните си сърпове. Далеч зад тях трясъците продължаваха. Дочуха се викове, а конете започнаха да хвърлят къчове и зацвилиха.

Изьолт се завъртя към гърдите на монаха. Той се метна назад и скочи върху колелото на каретата. Сафи очакваше, че това ще го забави, но той просто се хвърли отгоре ѝ.

Беше добър. Най-добрият боец, срещу когото се беше изправяла.

Те двете обаче бяха по-добри от него.

Сафи се измъкна от обсега му в мига, щом Изьолт се изтъркаля на пътя му. Сърповете ѝ оформиха въртящ се кръг от стомана, който посече ръцете, гърдите и корема му... а след това тя се отдръпна - същинско торнадо.

Което чакаше Сафи. Само че стана свидетел на нещо, което не би могло да бъде истина: раните по тялото на монаха до една зарастваха пред очите ѝ.

Вече нямаше съмнение - монахът беше трижди проклет кръвовещ, изпълзял от най-мрачните ѝ кошмари. Затова тя направи единственото смислено нещо: запрати кинжала си право към гърдите му.

Острието прониза ребрата му и заседна дълбоко в сърцето. Монахът залитна напред, падна на колене... и впи червените си очи в тези на Сафи. Оголи зъби. Изръмжа и изтръгна ножа от гърдите си. Раната избълва кръв...

...а после започна да заздравява.

Сафи обаче нямаше време за нов удар. Стражарите се връщаха. Гилдмайсторът закрещя от вътрешността на каретата, а конете се втурнаха напред в луд галоп.

Изьолт се стрелна пред Сафи, завъртя бясно сърповете си и отби две стрели в полет. После каретата за миг се изпречи между момичетата и стражарите* Виждаше ги единствено кръвовещият. Той посегна към ножовете си, но беше твърде бавен. Магическото лечение беше изцедило силите му.

Въпреки това обаче той се усмихваше - да, усмихваше се, - сякаш знаеше нещо, неизвестно за Сафи. Сякаш можеше и щеше да я издири и да я накара да си плати.