Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Хутлун искаше той да победи. Нали?
Хутлун се усмихна, когато си представи объркването на Джебей. Той наистина нямаше избор. Ако сега я последваше, щеше да изостане в надпреварата и нямаше да може да навакса, освен ако конят ѝ не паднеше. Тогава оставаше ли му друго, освен да продължи по избрания от него път?
Тя заобиколи издадената скала и се насочи към скален пролом, наричан Мястото, където умря магарето, заради стръмнината на склона. Копитата на коня ѝ се подхлъзваха по ронещата се шистова скала. Тя го смушка. Хутлун знаеше, че пулсиращото му сърце и жилавите мускули ще издържат изпитанието. Колко пъти беше яздила по същата пътека в други надпревари заради удоволствието от съревнованието?
Клетият Джебей.
3
Хутлун внимателно се спускаше по планинския склон, трупът на козата висеше на дясната ѝ ръка, кръвта от него капеше по едната страна на коня ѝ. Възседнал черната си кобила, Джебей я чакаше с ухилено лице. Значи в крайна сметка я е последвал. Веднага ѝ стана ясно какво е намислил. Въобразил си беше, че е слаб противник и може да ѝ измъкне козата тук в пролома, където никой няма да ги види.
Хутлун дръпна юздите.
Двамата бяха вперили поглед един в друг.
— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш — каза му тя.
— Толкова лошо ли ще е да си жена на хан?
— Аз съм дъщеря на хан. И засега това ми стига.
Той протегна ръка.
— Може би в ездата си по-добра, но не си толкова силна. Мислиш ли, че можеш да минеш покрай мен с товара си?
Присви отбранително рамене. Не ѝ беше минало през ума, че у него ще се намери достатъчно смелост да ѝ устрои подобна клопка. Подкара коня си напред и протегна трупа на козата към хлапето.
— Почакай — рече той. — Преди да си взема наградата, трябва да знам какво съм спечелил. В крайна сметка не видях лицето ти. Може пък козата ти да не ми трябва.
Жените от степите не ходеха забулени, защото най-напред бяха татарки, а след това мохамеданки, но тя криеше лицето си зад пурпурната коприна както за да го вбеси, така и за да подклажда, любопитството му. Той чакаше, тя посегна със свободната си ръка и откри лицето си.
Джебей вторачи поглед в нея.
— Ама ти си красавица — ахна той.
Красавица, помисли си тя, така разправят мъжете. Безполезен дар за татарска принцеса. Красотата влече след себе си подчинението.
— Освен това съм по-силна, отколкото изглеждам — каза тя и с едно плавно движение на дясната си ръка и бедрата метна окървавения труп на козата в лицето му и го събори от седлото. Джебей се строполи върху коравата скала и простена.
Хутлун не хаби време дори да го погледне. Прекрачи го с коня си и препусна през пролома.
Кайду се взираше в трупа на козата, положен в краката му. Побутна го с ботуша си, като да очакваше мъртвото месо да оживее. Най-накрая погледна и към дъщеря си.
— Така. Спечели.
— Джебей е глупак.
Кайду погледна към бащата на Джебей, който седеше с каменно лице на коня си и за късмет твърде далеч, за да чуе това обобщение на характера на сина си.
— Той е син на хан.
— Студеният вятър брули еднакво и принцовете, и козите.
Хутлун видя братята си да наблюдават от прага на бащината ѝ юрта, по лицата им красноречиво се четеше разочарованието от изхода на надпреварата.
— Де да можеше Текудай да прилича поне малко на теб — промърмори Кайду. Хутлун се усмихна под шала си. За нея нямаше по-голяма похвала.
След като Джебей, баща му и свитата им напуснаха стана, за да се върнат в замръзналата пустош около езерото Байкал, единодушно беше решено да се преименува проломът, където Хутлун спечели състезанието. От този ден нататък вече нямаше да се казва Мястото, където умря магарето.
Вместо това щеше да се казва Мястото, където козата бутна магарето от коня му.
4
Замъкът на тамплиерите в Акра
В 1260 година от рождението на нашия Господ
Богоявление
Жосеран Сарацини беше коленичил сам в параклиса. В този час преди зазоряване гореше само един светилник, пламъците му се отразяваха върху образа на Девата в черно и златно над олтара. Великанът с ниско остригана кестенява коса стоеше, свел глава, а устните му безмълвно се движеха в молитва, с която молеше опрощение за греха, който не можеше да си прости.
Умът му беше далеч от прашните улици и тълпите от мургави жители на Палестина. Вместо тях чуваше проскърцването на натежалите от снега клони, усещаше мириса на влажни кожи и студа на замръзналите каменни стени.
— Не устоях, а знаех, че е грях — промълви той.
Случи се една сутрин малко след Рождество. Поиска да пояздят из гората и той се съгласи да я съпроводи по молба на баща му. Тя яздеше кафява кобила, с която по лъскавина, нрав и високомерие си бяха лика-прилика. Откакто беше дошла да живее в имението заедно с Жосеран и баща му, едва си бяха разменили по някоя любезна дума.