Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Капитанът мъчително се изправи, смазан от умората и тежестта на доспехите. Вратът го болеше ужасно — имаше чувството, че го е ритнал кон.
— Майкъл? — обади се той и се огледа, объркан.
— В склада е — отвърна Кейвз.
— Джак, помогни ми — каза капитанът, разкопча катарамата под брадичката си и мъжът свали шлема от главата му. Авентейлът беше покрит със засъхнала кръв, която се залепи за лицето му, а наличникът липсваше.
Капитанът развърза подшлемника си. Беше му го ушила Маг и той го разгледа с огромния интерес, присъщ на пълното изтощение, забелязал, че шивачката е избродирала неговите любовни възли върху темето. Направо прекрасна работа. Не го беше забелязал досега — може би просто не можеше — но освен това подплатената шапка беше изпълнена със сила. Огледа я по-отблизо и осъзна, че около всеки бод е усукан лъч светлина, подобен на миниатюрна дъга. Като цяло бродерията напомняше на рибени люспици.
Джак Кейвз подсвирна, а капитанът погледна към шлема си, в който зееше голяма цепнатина и веднага си спомни предводителя на блатниците, който бясно се опитваше да накълца откритото му лице със сърповидните си остриета, но така и не успя да го достигне.
— Виж ти, виж ти — каза той и се наведе напред, а старият стрелец изля кофа речна вода върху главата му, подаде му един парцал и капитанът подсуши косата, лицето и брадата си. Докато се бършеше, вървеше край стената и усещаше как влагата се разпростира под нагръдника му. Почти го чуваше как ръждясва. Майкъл щеше да…
Да, в реката наистина имаше кораби. Петдесет галери, пълни с хора. До него застана Джак Кейвз с парче наденица в ръка.
— Какво означава това, капитане? — попита той, а рицарят лукаво се усмихна.
— Означава, че ще победим — рече той. — Освен ако се издъним много сериозно.
Лейди Алмспенд поклати глава и запретна ръкави.
— Не бъди мухльо, това е подкожна тлъстина. Ей, ти, донеси ми чантата от кабината. Тези шипове… знам как да ги извадя.
— Така ли? — попита Лохлан, а Алмспенд хвана ръката на кралицата.
— Знам, че ме чувате, милейди. Дръжте се. Почерпете енергия от слънцето, използвайте силата му. С малко късмет ще успея да извадя стрелата.
Лохлан изръмжа, а на предната палуба изникна един от гребците с кожена чанта в ръце.
— Изсипи я на палубата — нареди тя. Човекът се подчини, счупи шишенце с мастило и оплеска с черно всичкото ѝ бельо.
Тя грабна онова, което търсеше — чифт симетрични пластини, като калъп за връх на стрела.
— Дръжте се, милейди — каза лейди Алмспенд. — Сега ще ви заболи.
Тя притисна инструмента върху стрелата, следвайки пътя на раната. Кралицата простена и от устата ѝ потече слюнка, примесена с кръв.
— Тя ще… — възкликна Лохлан.
— Млъкни — сряза го лейди Алмспенд, завъртя пластините и те се затвориха около острието, покривайки страховитите шипове.
— Сега я измъкни — нареди му тя.
Ранълд подръпна стрелата и вдигна очи към възлюбената си.
— Измъкни я или тя ще умре — настоя лейди Алмспенд.
Лохлан изправи гръб, поколеба се и накрая се подчини. Стрелата изскочи заедно с пластините, съпроводена от ужасен всмукващ звук, а от раната бликна кръв.
Нита Куон знаеше, че голямата битка е започнала, но точно сега готвеше. Беше си направил малка фурна от речна глина и печеше пай.
Една трета от воините на сосагите бяха дошли да го гледат. Понякога му ръкопляскаха и това го разсмиваше. Двата блатника също се бяха върнали. Ако не се вглеждаше в телата им отблизо, приличаха на грубовати, леко уродливи селяни. Лежаха в тревата, по-далеч от хората. Черупките над крилата им приличаха на обърнати лодки, а те изразяваха одобрението си от готвенето му, търкайки задните си крака един в друг.
Паят беше колкото воденично колело, а огънят — още по-голям. Нита Куон го беше наклал в грижливо изкопана яма, пълна с въглища, които търпеливо приготви от твърда дървесина. Не очакваше от замисъла му да излезе нещо, но така си запълваше времето и забавляваше останалите воини.
През това време Ота Куон се чудеше какво си е наумил. Тъкмо беше пооправил боята си и след като излъска бронзовия си горжет, наостри меча, копието и всичките си стрели, той легна при останалите воини, за да наблюдава Питър. Да чака.
Нита Куон обаче не можеше да бъде сигурен дали творението му се е изпекло, или не — това му е лошото на пая. При битката беше горе-долу същото. Той поседя до фурната, после отиде при Ота Куон и клекна до него, а водачът вдигна глава от ръцете си.