Друговремец

Той махна нехайно с ръка.

– Ще се видим утре, chӛre madame. Засега си починете още, ако можете.

Отправи се към вратата, като пътьом сгъваше епитрахила си в спретнат правоъгълник. На прага спря за миг и се обърна към мен с усмивка. Очите му грееха от детинско вълнение.

– А може би утре... утре ще ми разкажете какво е?

Отвърнах на усмивката му.

– Да, отче. Ще ви разкажа.

След като той си тръгна, се запрепъвах към стаята на Джейми. Бях виждала много трупове в по-добър вид, но гърдите му се надигаха и спускаха равномерно, а зловещото зелено вече не се виждаше на лицето му.

– Будя го на всеки няколко часа, за да хапне няколко лъжици яхния. – Брат Роже застана до мен. Погледна ме и се стресна. Може би трябваше поне да се среша. – Хм... може би и вие искате?

– Не, благодаря. Мисля, че ще поспя още малко.

Вече не се чувствах прикована от вина и депресия. Крайниците ми натежаваха приятно. Дали от изповедта, или от виното, открих, че чакам с нетърпение да стигна до леглото и да изпадна в кратко забвение.

Приведох се да докосна Джейми. Още беше топъл, но нямаше треска. Внимателно погалих косата му и я отместих от челото му. Ъгълчето на устата му се размърда и се отпусна. Но се беше повдигнало, сигурна бях.

Небето бе студено и влажно и изпълваше хоризонта със сивкав сумрак, който се сливаше със сивкавите мъгли по хълмовете и мръсния стар сняг, така че абатството сякаш бе обгърнато от топка мръсен памук. Дори в манастира зимното мълчание тегнеше на обитателите. Напевите от Хвалебствения дом бяха приглушени и дебелите каменни стени заглушаваха всеки звук и забавяха дейността на хората.

Джейми спа почти два дни и се будеше само за да пийне малко вино или да хапне яхния. Когато се събуди, започна да се възстановява по обичайния за здрав млад мъж начин, когато здравият млад мъж е лишен от силата и независимостта, които обикновено приема за даденост. С други думи, наслаждава се на грижите за около двайсет и четири часа, а след това стана поред неспокоен, сприхав, избухлив, опак, капризен и като цяло извънредно невъзпитан.

Раните на раменете го болели. Белезите по краката го сърбели. Писнало му да лежи по корем. В стаята било твърде топло. Ръката го боляла. Димът от мангала му парел на очите и не можел да чете. Писнало му от зеленчукови яхнии, мляко и греяно вино. Искал месо.

Познавах симптомите на възстановяването и много им се радвах, но нямах безкрайно търпение. Отварях прозореца, сменях чаршафите, мажех му гърба с мехлем от невен и разтривах краката му със сок от алое. След това извиках един от братята и поръчах още зеленчукова яхния.

– Не искам повече от тази помия! Искам храна! – Той бутна раздразнено подноса и яхнията се разплиска върху салфетката под купата.

Скръстих ръце и го изгледах отгоре. Той впери властен пог­лед в мен. Беше слаб като вейка, а челюстта и скулите му изпъкваха под кожата. Макар да се възстановяваше много доб­ре, нараненият му стомах трябваше да почака. Все още трудно понасяше дори яхнията и млякото.