Пръстът, който те сочи [bg]

Просто повтарям онова, което Кола е записал по моите думи: тя наистина се отказа от свещеник с храброст и смирение, които извикаха силни ръкопляскания от тълпата, сама произнесе молитва, а след нея — кратка реч. В нея се разкайваше за греховете си, но не си призна онзи, заради който предстоеше да умре. В думите ѝ нямаше гръмко геройство, нито предизвикателство, нито зов за съчувствие от събралите се, както би било уместно за мъж в сходни обстоятелства. Убеден съм, здравият разум ѝ бе подсказал, че такова изказване от нейната уста би прозвучало неподобаващо и не би ѝ спечелило състраданието на тълпата. Напротив, намери път към сърцата им чрез смирение и храброст и тъй като тези качества поначало ѝ бяха присъщи, множеството я аплодира просто защото остана вярна на себе си докрай, а в моите очи това беше най-велик подвиг.

След като с думите бе приключено, тя се изкачи зад палача по стълбата, където търпеливо зачака той да надене примката на шията ѝ. Не знам защо обесванията винаги са тъй груби и долнопробни; би трябвало последните мигове на човек да са облечени в повече достойнство, не с треперене на ръце и крака при изкачване на паянтовата стълба, което в редки случаи не извиква присмех. Но в онова утро тълпата не бе настроена да се смее; младостта, крехкостта и спокойствието на осъдената не предизвикаха никакви пошли подвиквания сред присъстващите и те я гледаха смълчани и с почит, каквато не бях долавял друг път при такива събития.

Забиха барабаните — бяха само двама барабанчици, момчета на по дванайсет години, които неведнъж бях виждал по улиците. Дните, когато церемонията по обесването биваше съпровождана с полкови барабани, отдавна бяха отминали и мировият съдия бе решил, че в онази сутрин не е необходимо присъствието на войници. Не очакваше от тълпата вълнения и буйства, каквито биха могли да се предполагат при умъртвяването на обичана в града личност, или на известен бандит, или на семеен човек. Тук случаят не бе такъв. Тълпата онемя, последваха я и барабаните. Палачът — с движение, изпълнено наистина с удивителна деликатност, — бутна Сара от стълбата.

— Боже, имай милост!

Това извика тя и последната дума бе заглушена, когато въжето се опъна под тежестта ѝ. Жертвата издаде задавено изхлипване, посрещнато от съчувствената въздишка на множеството. И ето, вече се поклащаше, лицето ѝ стана мораво, крайниците ѝ трепкаха и се разнесе воня, когато издайническите петна по грубата риза показаха, че примката оказва обичайния си грозен ефект.

Няма да продължавам; малко са онези, които не са се изправяли пред подобно зрелище, а спомените дори и днес ми носят неимоверна болка, макар да помня, че наблюдавах случващото се с удивително спокойствие при все внезапната раздираща гръмотевица, дошла от небето в мига, когато тя увисна на примката. Молих се за душата ѝ, свел поглед, та да не съзирам края ѝ.