Пръстът, който те сочи [bg]
- Автор: Пирс Йен
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Orange Books
- ISBN: 978-619-171-049-2
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Пръстът, който те сочи [bg]». Краткое содержание книги:
Прецизно проучен и брилянтно измислен… внушителен труд. Sunday Telegraph
Лоуър беше дошъл заедно с Лок и двама яки мъже, в единия от които разпознах хамалин от Крайст Чърч. Странна компания, помислих си, преди да ме осени разбиране какво са замислили. Не бях виждал Лоуър от няколко дни, но трябваше да се досетя, че той не би пропуснал възможност да се сдобие с още материал за книгата си. Беше добър човек, но посветен на работата си. Изражението му на сурова решителност, докато крачеше край дървото, подсказваше, че ни най-малко не изпитва удоволствие от предстоящото, но и няма да обърне малодушно гръб.
Направих възможното да го избегна; не бях в настроение за разговори и само мимоходом забелязах още една групичка малко встрани — бяха заобиколили професор-региуса, приказваха на висок глас и подхвърляха груби шеги. Ако бях обърнал повече внимание, бих осмислил значимостта на проведения шепнешком разговор в обкръжението на Лоуър, на начина, по който се разположиха около дървото за бесене, на мрачното удовлетворение, изписано на лицето на Лоуър, докато оглеждаше бойното поле и разпределението на силите си.
И ето че изведоха окованата в тежки вериги Сара, съпровождана от двама едри стражи, макар че нито от едното, нито от другото имаше нужда, толкова малка, крехка и слаба беше тя. Видът ѝ ми разби сърцето: очите ѝ бяха натежали от безсъние и тъмните кръгове около тях се открояваха още повече заради смъртната ѝ бледност. Красивата ѝ тъмна коса не беше покрита, само че вече не беше красива. Тя винаги я разресваше грижливо, беше единствената проява на суетност у нея, а сега бе мръсна и сплъстена, прибрана небрежно над тила ѝ, та да не пречи на въжето.
Просто повтарям онова, което Кола е записал по моите думи: тя наистина се отказа от свещеник с храброст и смирение, които извикаха силни ръкопляскания от тълпата, сама произнесе молитва, а след нея — кратка реч. В нея се разкайваше за греховете си, но не си призна онзи, заради който предстоеше да умре. В думите ѝ нямаше гръмко геройство, нито предизвикателство, нито зов за съчувствие от събралите се, както би било уместно за мъж в сходни обстоятелства. Убеден съм, здравият разум ѝ бе подсказал, че такова изказване от нейната уста би прозвучало неподобаващо и не би ѝ спечелило състраданието на тълпата. Напротив, намери път към сърцата им чрез смирение и храброст и тъй като тези качества поначало ѝ бяха присъщи, множеството я аплодира просто защото остана вярна на себе си докрай, а в моите очи това беше най-велик подвиг.
След като с думите бе приключено, тя се изкачи зад палача по стълбата, където търпеливо зачака той да надене примката на шията ѝ. Не знам защо обесванията винаги са тъй груби и долнопробни; би трябвало последните мигове на човек да са облечени в повече достойнство, не с треперене на ръце и крака при изкачване на паянтовата стълба, което в редки случаи не извиква присмех. Но в онова утро тълпата не бе настроена да се смее; младостта, крехкостта и спокойствието на осъдената не предизвикаха никакви пошли подвиквания сред присъстващите и те я гледаха смълчани и с почит, каквато не бях долавял друг път при такива събития.
Забиха барабаните — бяха само двама барабанчици, момчета на по дванайсет години, които неведнъж бях виждал по улиците. Дните, когато церемонията по обесването биваше съпровождана с полкови барабани, отдавна бяха отминали и мировият съдия бе решил, че в онази сутрин не е необходимо присъствието на войници. Не очакваше от тълпата вълнения и буйства, каквито биха могли да се предполагат при умъртвяването на обичана в града личност, или на известен бандит, или на семеен човек. Тук случаят не бе такъв. Тълпата онемя, последваха я и барабаните. Палачът — с движение, изпълнено наистина с удивителна деликатност, — бутна Сара от стълбата.
— Боже, имай милост!
Това извика тя и последната дума бе заглушена, когато въжето се опъна под тежестта ѝ. Жертвата издаде задавено изхлипване, посрещнато от съчувствената въздишка на множеството. И ето, вече се поклащаше, лицето ѝ стана мораво, крайниците ѝ трепкаха и се разнесе воня, когато издайническите петна по грубата риза показаха, че примката оказва обичайния си грозен ефект.
Няма да продължавам; малко са онези, които не са се изправяли пред подобно зрелище, а спомените дори и днес ми носят неимоверна болка, макар да помня, че наблюдавах случващото се с удивително спокойствие при все внезапната раздираща гръмотевица, дошла от небето в мига, когато тя увисна на примката. Молих се за душата ѝ, свел поглед, та да не съзирам края ѝ.