Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Ток ще се върне скоро — заговори им тя. — Вижте, не можете ли да го накарате да спре да бърбори? Моля ви. Направо настръхвам от това. В смисъл, умът ли си е загубил малкият? Или всички са такива? Баргастките деца не са, поне доколкото помня. Стоят си кротко, точно като вас двете в момента.
Нито едно от момичетата не отвърна. Само я гледаха.
Момчето изведнъж извика.
И на двайсет крачки отвъд каменната грамада земята изригна. Камъни се разхвърчаха из облака прах. И нещо огромно се изкатери нагоре.
Близначките изпищяха. Но момчето се смееше. Сеток зяпна слисана. Огромен вълк, дългокрак, с дълга плоска глава и тежки челюсти с остри зъби пристъпи от прахта, после спря и отърси зацапаната си рошава козина. Жестът преряза последните нишки страх у Сеток.
Момчето поде нова песен:
— Ай, ай, ай, айайайайайайай!
Изгърбеното същество беше по-високо от Сеток. И беше умряло много, много отдавна.
Очите й пробягаха към момчето. „Той го призова. С онази безсмислена песен. Той го призова.“
„Мога… мога ли аз да направя същото? Какво е момчето за мен? Какво става тук?“
Едната близначка проговори:
— Той има нужда от Ток. До него. До нашия брат. Има нужда от единствения приятел на Туул. Трябва да са заедно.
А другото момиче каза, впило очи в Сеток:
— А те имат нужда от теб. Но ние нямаме нищо. Нищо.
— Не ви разбирам — каза Сеток, подразнена от жегналото я с нищо неоправдано чувство за вина от думите на момичето.
— Какво ще стане, когато вдигнеш една от съвършените си вежди? — попита момичето.
— Какво?!
— Където и да минеш, някой е стъпвал преди теб. Татко ни казваше така.
Огромният вълк стоеше до момчето. Прах все още се сипеше от козината му. Изведнъж я споходи видение как този вълк разкъсва гърлото на кон. „Виждам ги, но като призраци. Призраци на живи същества, не само гнила кожа и кости. Държаха се на разстояние. Изобщо не бяха сигурни в мен. И все пак… аз плачех за тях.“
„Не мога да сривам градове.“
„Нали?“
Привиденията се надигнаха изведнъж и оформиха кръг около Ток, който кормеше антилопата — беше я убил със стрела в сърцето. Той бавно се изправи.
— Ако царството на Качулатия беше по-малко, може би щях да познавам всички ви — каза им. — Но не е и не ви знам. Какво искате?
Един от немрящите джагъти отвърна:
— Нищо.
Другите тринайсет се изсмяха.
— Нищо от теб — поправи се заговорилото същество. Беше женска — някога, когато тези различия бяха означавали нещо.
— Тогава защо сте ме обкръжили? — попита Ток. — Едва ли сте гладни…
Последва нов смях и оръжията изщракаха в ножниците и изстъргаха в клуповете на коланите. Жената се приближи.
— Чудесен изстрел, Вестителю. Още по-забележителен с това, че ти е останало само едното око.
Ток изгледа ядосано другите.
— Ще спрете ли да се смеете, в името на Качулатия!
Разсмяха се още по-силно.
— Грешен призив, Вестителю — каза жената. — Аз съм Варандас. Ние не служим на Гуглата. Направихме услуга на Искар Джарак и вече сме свободни да правим каквото намерим за добре.
— А какво намирате за добре?
Смях от всички страни.
Ток пак клекна и продължи с корменето на антилопата. Бръмчаха мухи. Погледът му за миг се спря на едното око на животното, още незамръзнало, зяпнало в нищото. „Искар Джарак, кога ще ме призовеш? Скоро, предполагам. Привлича ни всички — но това няма нищо общо с Вълците. Тях ги интересува друго. Какво ще се случи? Дали просто ще бъда разкъсан на две?“ Вдигна глава и огледа джагътите.
— Какво правите тук?
— Странстваме — отвърна Варандас.
Друг добави с дълбок глас:
— Търсим нещо, което да убием.
Ток пак погледна невиждащото око на антилопата.
— Избрали сте погрешния континент. Т’лан Имасс са се разбудили.
Изведнъж веселието около него сякаш се стопи и въздухът се смрази.
Ток остави ножа на земята и изтръгна вътрешностите на антилопата.
— Никога не сме се изправяли срещу тях — каза Варандас. — Бяхме мъртви много преди ритуала им на вечен неживот.
Друг джагът проговори:
— К’Чаин На’Рук, а сега Т’лан Имасс. Никой никога ли не си отива?
След миг всички отново се разсмяха.
Докато траеше веселбата, Варандас попита:
— Защо си убил това? Не можеш да го ядеш. А след като това е вярно, ми остава да заключа, че ловуваш за други. Къде са те?
— Наблизо — отвърна той. — И не са никаква заплаха за вас.
— Колко лошо.
— На’Рук. Те ли бяха услугата за Искар Джарак?
— Бяха.
— Какво търсите?
— Не „какво“. Кого. Но не питай повече за това — обсъдили сме проблема и не можем да го решим. Светът е изгубил простотата си.