Последният довод на кралете [bg]

— Едва… ходя.

— И за това ти съчувствам. Бастунът ще стане най-добрият ти приятел. А моят скоро ще остане единственият.

— Сега съм само жалка останка от това, което бях.

— Разбирам болката ти. Наистина. Усещам я почти по-силно от собствената си.

Уест бавно поклати глава.

— Как успяваш?

— Стъпка по стъпка, стари приятелю. Когато е възможно, стой настрана от стълбите, а от огледалата — на всяка цена.

— Мъдър съвет. — Уест се разкашля. Дълбока, дрезгава кашлица, от дълбините на дробовете му. Преглътна шумно. — Мисля, че време то ми изтича.

— В никакъв случай! — Ръката на Глокта подскочи, сякаш щеше да се отпусне на съсухреното рамо на Уест, готова за утешителен допир. Отдръпна я смутено. Не е пригодена за такива действия.

— Така значи си отиват повечето от нас, а? — Уест постави език в една от празнините между зъбите си. — Без последен щурм. Без момент на слава. Просто… бавно се разпадаме.

Глокта искаше да му каже нещо окуражаващо. Но подобни глупости излизат от устите на другите, не и от моята. Млади, красиви усти, с всичките си зъби.

— Онези, които умират на бойното поле, са един вид щастливци. Отиват си вечно млади. Завинаги на върха на славата.

Уест кимна бавно.

— Да живеят щастливците… — Очите му се извъртяха към тавана, олюля се и се свлече настрани. Яленхорм беше пръв от скочилите към него, хвана го, преди да падне на пода. Тялото му се отпусна в ръцете на едрия офицер и от устата му плисна струя повръщано.

— Обратно в двореца! — отсече Крой. — Веднага!

Бринт се завтече и отвори вратата, докато Яленхорм и Крой изнасяха Уест, прехвърлил ръце през раменете им и увиснал безжизнено между тях. Върховете на ботушите му се влачеха по пода, а оплешивялата му на петна глава се полюшваше безжизнено. Безпомощен, Глокта ги проследи с поглед, докато излязоха. Беззъбата му уста висеше наполовина отворена, сякаш искаше да каже нещо. Да пожелае на приятеля си късмет, скорошно оздравяване или просто приятен ден. Нито едно нямаше да е уместно предвид обстоятелствата.

Вратите се затвориха и Глокта остана загледан в тях. Клепачите му замигаха учестено и той усети влага по едната си буза. Не са сълзи от състрадание, разбира се. Не са и от мъка. Аз не чувствам нищо, не ме е страх от нищо, не ме е грижа за нищо. Тази част от душата ми, която можеше да плаче, остана изрязана в императорския затвор. Просто солена вода и нищо повече. Погрешна реакция на съсипаното ми лице. Сбогом, братко. Сбогом, единствен приятелю. Сбогом и на духа на красивия полковник Санд дан Глокта. Нищо от него не е останало. И така е по-добре. Човек в моето положение не може да си позволи слабости.

Пое дълбоко въздух и изтри лице с опакото на ръката си. Докуца до писалището, седна и се взе в ръце с помощта на поредния спазъм в безпръстото стъпало. Съсредоточи се върху документите. Самопризнания, недовършени задачи, досадната страна на управлението…