Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Колтейн реши да се вреже между племенните орди, блокирали устието на долината, при това да го направи бързо, и съсредоточи във фронта своя клан на Враната и по-голямата част от Седма. Само един бърз и съкрушителен пробив можеше да предложи някаква надежда за клановете в ариергарда, както и за самите бежанци.
Дюйкър седеше на гърба на измършавелия си кон на едно ниско възвишение, леко на изток от главния път, и от тази позиция едва можеше да различи двата уикски клана на север — армията на Корболо Дом, някъде отвъд техните редици, не се виждаше оттук.
Впряговете на Търговската гилдия Тригали си бяха заминали — изчезнаха в последните минути на нощта, преди хоризонтът на изток да започне да се пробужда със смътна бледнина.
Ефрейтор Лист изкачи склона и дръпна юздите на коня си до историка.
— Чудесно утро, сър. Времето се обръща. Във въздуха се носи промяна — усещате ли го?
Дюйкър го изгледа накриво.
— Не е редно млад човек като теб да е толкова весел в такъв ден, ефрейтор.
— Нито пък старец като вас да е толкова кисел, сър.
— Гуглата да те вземе, келеш такъв, до това ли води фамилиарността?
Лист се ухили — достатъчно красноречив отговор.
Дюйкър присви очи.
— А какво нашепва твоят призрак джагът, Лист?
— Нещо, което той самият никога не е имал, историко. Надежда.
— Надежда? Как? Откъде? Да не би Пормквал най-сетне да се е появил?
— Не знам за такова нещо, сър. Смятате ли, че е възможно?
— Не.
— Аз също, сър.
— Тогава какви, в името на косматите топки на Финир, ми ги дрънкаш, Лист?
— Не знам, сър. Просто се събудих с чувството… — Той сви рамене. — Чувствах, че все едно току-що сме били благословени, докоснати от бог, или нещо такова…
— Великолепен начин да посрещнем последната си зора — промърмори Дюйкър и въздъхна.
Племената на трегините и билардите вече се подготвяха за атака, но внезапно прозвучалите рогове от Седма дадоха да се разбере, че Колтейн не се интересува от благоволението им и няма да ги чака. Пиконосците на Враната и конните стрелци се понесоха напред, нагоре по полегатия склон към източния хълм, зает от билардите.
— Историко!
Нещо в тона на младия ефрейтор накара Дюйкър рязко да се обърне. Лист не обръщаше внимание на атаката — беше се обърнал на северозапад, където току-що се бяха появили безброй други конници.
— Хундрилите — промълви Дюйкър. — Казват, че са най-силното племе на юг от Ватар — което вече можем да признаем.
Към билото затътнаха конски копита. Двамата се обърнаха и видяха, че към тях идва самият Колтейн. Юмрукът погледна на северозапад. Изражението му остана безстрастно, почти спокойно.
Първите сблъсъци в ариергарда бяха започнали — първото проливане на кръв за този ден, най-вероятно кръв на уикци. Бежанците вече напираха на юг, с отчаяната надежда, че могат да си отворят път през долината само с воля.
Многохилядната хундрилска орда се раздвои, едната част точно на запад от устието на Санимон, другата — по на север, откъм фланга на армията на Корболо Дом. Между двете остана малка група бойни главатари, които препуснаха към възвишението, на което стояха Дюйкър, Лист и Колтейн.
— Изглежда, търсят личен двубой, Юмрук — каза Дюйкър. — Най-добре ще е да отстъпим.
— Не.
Историкът се извърна. Колтейн беше снишил пиката си и наместваше покрития си с гарванови пера щит на лявата си ръка.
— Проклет да сте, Юмрук — това е безумие!
— Дръжте си езика, историко — отвърна разсеяно Колтейн.
Погледът на Дюйкър се прикова в късата сребърна верижка на шията му.
— Какъвто и дар да носите на врата си, казаха ви, че ще подейства само веднъж. В момента се държите като боен главатар на уикци, а не като Юмрук на Империята.
Мъжът пред него се извърна рязко и острието на пиката опря в гърлото на историка.
— И кога точно — изхриптя Колтейн — ще мога да избера как да умра? Въобразявате си, че ще използвам тази проклета дрънкулка? — Посегна с лявата си ръка и скъса верижката на врата си. — Вие го носете това, историко. Всичко, което съм направил, не струва пукната пара за света, докато не се разкаже. Гуглата да го вземе Дужек Едноръкия! Гуглата да я вземе императрицата! — Хвърли шишенцето към Дюйкър и то тупна в разтворената му длан. Пръстите му се стиснаха сами и той усети змийското хлъзгане на верижката между мазолите. Върхът на пиката, опрян в шията му, не беше помръднал.
Погледите им замръзнаха, вкопчени един в друг.