Безумният кораб

— Малта Вестрит, дъщеря на Кайл Хейвън и Кефрия Вестрит, се явява пред Търговците на Бингтаун и Дъждовните земи — говореше гласът. — Малта Вестрит.

Тя биваше оповестена с фамилното име на майка си — израз на неуважение към баща ѝ, който я разгневи. Но този ѝ гняв изчезна почти веднага, прогонен от разбирането: тук не говореше презрение, а традицията. И Малта щеше да се представи с достойнството, изисквано от същата традиция, за да даде на баща си основание да се гордее със своята потомка. В момента той не се намираше редом с нея, не я беше хванал под ръка, за да слезе по стълбите заедно с нея. И въпреки това тя щеше да се държи достойно. В себе си тя носеше неговия дух: духът му щеше да бъде неин придружител.

Свеждайки единствено поглед, тя направи дълбок реверанс пред събраните. За миг, след като повдигна очи, зрителите ѝ се струваха прекалено многобройни. И стъпалата, които ѝ предстоеше да преодолее, също ѝ изглеждаха прекалено много и прекалено стръмни. Една-единствена несигурна крачка щеше да се окаже достатъчна за препъването ѝ, и тогава…

Малта бавно си пое дъх и поде слизането си.

В подножието на стълбището, подредени в полукръг, я очакваха останалите девойки и техните бащи. Този момент принадлежеше изцяло на нея. Искаше ѝ се той да продължи дълго, никога да не изтича и същевременно тя почувства облекчение, когато стъпалото ѝ най-сетне докосна пода на залата. Докато заемаше отредената позиция, Малта отново огледа присъстващите, този път по-съсредоточено. Гостите от града и Дъждовните земи бяха облекли най-скъпите си дрехи. И макар да личеше, че мнозина от тях са преживели затруднения през последните години, в залата нямаше човек, който да не излъчва гордост и да не се усмихва към младите жени.

Тя все така не виждаше Рейн. Много скоро музиката щеше да зазвучи и да подкани встъпилите в обществото дами към първия им танц. В него Малта щеше да вземе участие единствено като наблюдателка: това обстоятелство се вписваше подобаващо сред останалите провали от живота ѝ.

Тогава се случи невъзможното. Нещата съумяха да се влошат още повече.

В края на залата, на самия подиум, между председателя на Съвета и някакъв бледен младеж, седеше Давад Рестарт. Не, той далеч не седеше, а се беше надигнал над масата и оживено ѝ махаше.

Унизена до крайност, но принудена от обстоятелствата, Малта леко повдигна ръка и отвърна на поздрава му. Но това не го удовлетвори. Напротив, щом получи това утвърждение, че е привлякъл вниманието ѝ, дебеланкото започна да ѝ прави знак да се приближи до него — сама да прекоси цялата зала и да се приближи до подиума. Не, струваше ѝ се, че тя просто ще умре. В този миг тя би приветствала припадък и дори самата Смърт, ала това избавление не идваше. Ръководителят на музикантите, който чакаше да му дадат знак за начало от подиума, гледаше объркано. И Малта разбра, че не ѝ остава друг избор: този кошмарен момент нямаше да приключи, докато тя не се отделеше от групата на останалите дами и техните бащи и не прекосеше огромната празнота, за да изслуша поздравленията на Давад.