Аленото цвете и бялото

Не знам как госпожица Уъркуърт, госпожица Бар и останалите учителки смятат да ме „довършат“, но виждах някои от по-големите момичета, които са в Абътс Лангли от години — те изглеждат изключително доволни от себе си, и са много високи и грациозни. Сигурна съм, че във вечерен тоалет биха изглеждали точно като дамите, които съм виждала по картините, с някой красив офицер, застанал до тях.

Настаниха ме в стаята, която ще деля с още две момичета. (Тук сме общо трийсет момичета, струва ми се. Преди да дойда тук, много се притеснявах, че ще трябва да живея с други момичета, защото те биха могли да се държат жестоко с мен и да няма кой да ми помогне. Но двете момичета в моята стая не са чак толкова лоши. Едната се казва Летиция (мисля, че така се пише) — вярно, малко по-голяма е от мен и казва, че семейството й било по-изискано от моето, но пък е толкова обезобразена от някаква болест, че няма как да си придава важност. Другото момиче плаче и подсмърча, откакто пристигна, но не говори.

На вечеря някои от другите момичета (първоначално ги помислих за учителки, защото са много големи, вероятно почти „довършени“) ме разпитваха кой е баща ми. Но аз не исках да им кажа, защото се страхувах да не започнат да се присмиват на Татко. Но тогава се обади едно от другите момичета и каза: „Аз знам кой е баща й — тя е дъщеря на лорд Ънуин“ — и тогава всички млъкнаха! Може би предадох Татко, като не им обясних кой е истинският ми баща, но не мислиш ли, че би трябвало да се възползвам поне малко от положението си на доведена дъщеря на лорд Ънуин? Не знам грях ли е това или не, но съм благодарна на всичко, което ме спасява от страдания, защото не обичам да страдам. Раните и драскотините по сърцето ми не зарастват изобщо, и ме карат да се боя, не всяка следваща рана може да бъде последната. Ако само можех да се надявам, че ще ми бъдат спестени нови рани, че ще достигна невредима до Брака — стане ли това, после ще бъда свободна от всякакви грижи! Пожелай ми успех!