Скитникът евреин

— Господине — каза тя на Родин, — имам навика да казвам на хората, които уважавам, всичко, в което се съмнявам по отношение на тях. Така те могат или да се оправдаят, или да ме извинят, ако съм се излъгала.

Родин погледна изненадано госпожица Кардовил. Той си придаде вид, че налучква подозренията, които би могъл да й вдъхне и след кратко мълчание отговори:

— Да не би да се съмнявате за мотивите на моето отиване в Кардовил и за позорните предложения към вашия почтен и благороден управител… Боже мой, аз…

— Не, не, господине — прекъсна го Адриана, — вие доброволно си признахте това, аз разбрах, че сте бил заблуден от господин д’Егрини и затова сте изпълнил заповедите му, които честността не би допуснала… Но се питам, как така при вашите явни способности заемате от дълго време толкова ниска длъжност при него?

— Така е — усмихна се Родин. — Недоумението ви е справедливо, госпожице, защото ако един що-годе способен човек остава задълго на ниско служебно стъпало, очевидно има някакъв вроден порок, някаква лоша и унизителна страст…

— Това не е истина, господине…

— Истина е, що се отнася до мен.

— Може би вие признавате…

— Уви, признавам, че имам една пагубна страст, на която от четиридесет години насам съм жертвал всички възможности да се издигна до по-прилично положение.

— И каква е тази страст, господине?

— Трябва ли да направя грозното самопризнание. Добре, това е мързелът, мързелът и отвращението от каквато и да било умствена дейност, нравствена отговорност и инициативност. С онези хиляда и двеста франка, които ми даваше отец д’Егрини, аз бях най-честният човек на света, имах доверие в благородството на възгледите му, неговата мисъл беше моя мисъл, неговата воля — моя воля. Щом свършех работата си, аз се прибирах в бедната си стаичка, запалвах камината си и се нахранвах със зеленчук. После вземах някоя непозната книга по философия, задълбавах се в нея, отпущах юздите на ограничавания си през целия ден ум и се понасях през най-различни теории и блянове. Тогава от височината на моя разум, пренесен Бог знае къде, и от смелостта на мислите си, имах чувството, че владея и господаря си, и всички гении на земята. Тази треска продължаваше три-четири часа, а след това сладко заспивах. Всяка сутрин отивах с радост на работа, хлябът за утрешния ден ми беше осигурен, нямах никаква грижа за бъдещето, живеех с малко, очаквах с нетърпение приятната уединеност на вечерите и, дращейки по цял ден като църковна мишка, си казвах: „Ех, стига да поискам…“