Петият етаж

С наближаването на финала Смити видимо се стегна. Аз го погледнах в очите и окуражително кимнах.

— Вкараха ме в дранголника. По едно време влиза онази невестулка прокурорът. Той е главният мръсник.

— Джералд О’Лиъри?

— Позна. Гледам, че носи в найлонов плик полуавтоматичен пищов, двайсет и пети калибър. По онова време им викаха „Специалитет за събота вечер“. Май и днес им викат така. О’Лиъри заяви, че са го намерили под седалката в колата ми. Бил използван при въоръжен обир с изнасилване, станал само на три пресечки от мястото. Разбира се, жертвата вече ме беше разпознала на снимка. По-късно разбрах, че е обикновено момиче, работничка в някаква фабрика. Предполагам, че лесно са я обработили.

— Той предложи ли ви сделка?

— О, да. И ми обясни защо я предлага. Предупреди ме да си държа задника далеч от пожара, за да не се опаря отново. И се усмихваше, негодникът! Сигурно му е било много смешно!

Представих си как младият О’Лиъри се докарва на стария кмет и разпъва на кръст Смит.

— Аз напуснах „Сън-Таймс“, а те свалиха обвиненията — обобщи възрастният репортер. — Разбира се, направиха нужното жена ми да разбере всичко. В резултат тя ме напусна заедно с двете ни деца, след десетгодишен брак. Аз си прибрах пишещата машина и хванах пътя. Такава беше сделката. Един живот да отиде в канала.

— Нямахте ли оферти от другите големи вестници?

— По онова време на петия етаж имаше една доста популярна приказка: Намрази ли те старият Уилсън, ще те мрази до гроб. Пуснаха новината където трябва и аз станах прокажен. Никой не искаше да ме вземе на работа. В крайна сметка се озовах тук. Не знам как. Не зададох никакви въпроси. Трийсет години по-късно редовно си получавам чека. Пия си бирата, размразявам си вечерята и зяпам И Ес Пи Ен. Май това е всичко, което очаквам от живота.

— Страхотна история.

— Става за филм — кимна Смити. — Освен ако не си принуден да я изживееш.

Допих бирата си и станах. Възрастният човек стори същото.

— Но защо са ви причинили това?

— Това е въпросът, нали? Цялата им банда се парализира от страх заради един слух. Дело на шибания Майки Фин.

— Сигурен ли сте в това? — вдигнах вежди аз.

— Кой знае — сви рамене Смити. — И на кого му пука? Стари работи. Всъщност ти защо изобщо се появи тук?

Бюрото помежду ни беше отрупано с архивни материали, изрезки и ръкописни бележки. Някъде сред тях се криеше заплахата. Достатъчно сериозна, за да уплаши влиятелни хора. Достатъчно сериозна, за да разбие кариерата, а след това и живота на човека срещу мен. Извадих копието на статията му от джоба си и го поставих най-отгоре върху купчината. Смити го погледна, след това вдигна очи към мен.