Сивите [bg]

— Мислех, че „Смъртта на търговския пътник“4 беше доста добро изпълнение — каза Крис.

Дан се усмихна.

— „Смъртта на търговския пътник“ не действа, когато се опиташ да мислиш как Уили Ломан се самоубива.

— Всъщност никой не видя извънземен кораб да прави на някого нещо лошо — взе думата Нанси. — Трябва да признаем това, Крис, да го признаем.

— Тогава какво видяхме? — Въпросът на Крис беше поставен наистина деликатно.

Възцари се тишина.

Кейтлин наруши мълчанието.

— Според мен основен е проблемът с травмата. Честно казано, да те събудят посред нощ е доста травмиращо. Възмутена съм и съм уплашена. — Искаше й се да си внуши, че е повече възмутена. Но знаеше, че всъщност преобладава страхът. — Мисля, че неизвестната може би е тежко ранена, скрита в някое изоставено мазе в този момент. Може би се опитва да промие раните си с риванол или нещо друго.

— Не говори такива неща — прекъсна я Нанси и потрепери.

— Как е положението с новите студенти, Нанси? — попита Дан. Беше съвсем наясно, че в департамента по психология има прекалено много преподаватели. Ако Бел се провалеше и тази учебна година със записванията, можеше не само да не го назначат, но и да му откажат професурата. Беше очевидно, че нечия смърт на територията на колежа няма да помогне.

— По-слаба от миналата година всъщност.

— Дали пък ако разгласим, че сме имали извънземни посетители, няма да помогне? — обади се Крис.

— Извинете, но кой е в кухнята? — попита Нанси.

— Никой — отвърна Кейтлин. Само че тя също беше чула звук. Стол, който поскърцва по плочките на кухненския под.

— Извинете ме — каза и се изправи. — Има ли някой там? — попита високо и тръгна през трапезарията.

Кухнята беше празна, но докато Кейтлин влизаше, й се стори, че вижда как задната врата се затваря. Извика:

— Дан, ела.

Съпругът й стана, пое си дъх и също влезе в кухнята. Нанси и Крис го следваха по петите.

— Не искам да тревожа никого — уведоми ги тихо Кейтлин, — но мисля, че някой току-що излезе на верандата.

Дан отвори вратата. Малкият страничен двор беше окъпан в лунна светлина и очевидно празен. Той хвърли поглед към алеята за паркиране, после излезе и огледа улицата. Студ и тишина, нищо друго.

— Какво става? — попита жена му.

Той поклати глава.

— На Оукроудския фронт нищо ново.

— Чух скърцане на стол и си помислих… не знам какво си помислих.

— Сигурно е бил вятърът.

— Няма вятър. — Тя хвана стола и го провлече по пода. — Някой правеше ето така.

— Няма никого — каза Дан и хлопна задната врата. — Е, вече със сигурност няма.

Имаше обаче странното чувство, че не е точно така. Побиха го тръпки. Стаята изглеждаше някак — каква? Беше достатъчно подредена и чиста, но изглеждаше — нямаше друг начин да се изрази — изглеждаше… обитавана.