Джегала [bg]

Горният етаж беше едно-единствено помещение с висок сводест таван и украсено, представете си, със странна колекция от артикули, окачени по стените: снопче растения, ботуши, шапка, риза, черпак, чук, бутилка вино и прочие. След миг съобразих, че символизират някои или всички членове на Гилдията. Банално. Всичко, което стои изтъркано достатъчно дълго, става банално.

Чайор се оказа як плещест мъж с оредяла черна къдрава коса, спретнато подстригана брада и тъмни очи. Стана, щом се приближих, удостои ме с формален поклон и седна отново, докато ми сочеше един от столовете пред бюрото му. Имаше бюро, не маса. Облагите на властта: сдобиваш се с лично бюро. Не се подигравам. Помня как се чувствах, когато се сдобих с лично бюро.

Седнах.

— Лорд Талтош — каза той. — Уведомиха ме, че ще наминете.

— Бих предпочел да ме знаят като Мерс, ако нямате нищо против.

— Добре.

— Нещо против да ми кажете кой ви е уведомил?

— Съжалявам, не мога да го направя.

Така. Добре. Този разговор просто изобщо не тръгваше така, както го бях замислил. Цялата работа със сплашването бе започнала зле.

— Жалко — казах. — Имам врагове, знаете. Също и приятели. Ако не знам дали ви е предупредил приятел, или враг, това ме поставя в неловко положение.

— Приятел беше — увери ме той.

Тъй. За ваша информация, нямах нито един „приятел“, който да знае къде отивам.

— А ако беше враг, щяхте ли да ми кажете?

— Разбирам логиката ви. Но все пак…

— Мда. Е, щом е бил приятел, предполагам, че ви е помолил да ми съдействате?

Той се намръщи.

— Не точно.

— А-ха.

Почувства се неловко, което поне беше малко окуражаващо.

— Какво точно ви трябва?

— Дойдох тук да потърся роднините си — отвърнах. — Близките на майка ми.

— Да. Съжалявам за случилото се.

„Съжалявам за случилото се“, не „Моите съболезнования за загубата ви“.

Изсумтях.

— Ще разбера кой го е направил.

Той повдигна вежда.

— А след това?

— Ами, след това ще предам виновната страна на законно упълномощената власт, разбира се.

Този път той изсумтя.

— В Бурз законно упълномощената власт съм аз.

— Това ли е законът? — попитах. — Или просто това е практиката?

— Каква е разликата?

— Ти си един откровен кучи син, признавам ти го.

Той се разсмя, отметна глава и коремът му се разтресе. Не бих си помислил, че е смешно.

— Да, лорд, мм, Мерс, аз съм един откровен кучи син. И ще ви кажа откровено, че ми харесва как са нещата тук в града ми, и ако им попречите с нещо, вече няма да сме приятели.

— Мда. Това го предположих.