Провинциални убийства [bg]

— Влюбена е. Всеки път, когато пристигне пощата или звънне телефона, се разиграва малка драма. — Искрящата й неискрена усмивка бе отправена към тримата мъже. Тя казваше: „Не е ли смешна? Като че ли някой би се влюбил в нея!“ — Обектът на любовта й е един ужасен мъж, ала унищожително привлекателен, което влошава нещата.

Кокалчетата на ръката на Тревър Леситър побледняха от стискане на вестника. Джуди се върна с цял куп писма. Хвърли едно в скута на Барбара и пусна останалите по улея, образуван от вестника, на баща си. Той изцъка с език от раздразнение.

Когато напуснаха къщата, Барнаби се спря, за да се полюбува на един грамаден клематис „Мадам льо Култр“, който се виеше над портата. Преди да продължи, погледна назад през прозореца на стаята, която току-що бяха напуснали. Барбара Леситър се беше изправила до него и се взираше невиждащо в градината. Лицето й бе застинало в изражение на тих ужас. Барнаби я видя как смачка полученото писмо на топка и го мушна в джоба на костюма си.

— Какво ти е? — попита Джуди.

— Нищо — отвърна Барбара и се върна на креслото си.

Копнееше за едно силно кафе без захар. Каната и всичко останало бе поставено на ниската масичка пред дивана, но тя нямаше доверие на треперещите си ръце.

— Бледа си като платно под всички тези пластове грим — втренчи поглед Джуди в по-възрастната жена. — Не си бременна, нали?

— Разбира се, че не съм.

— „Разбира се, че не съм“ — повтори Джуди. — Малко ти е минало времето, нали така?

— Имаш ли цигара, Тревър?

Съпругът й, без да вдигне поглед от вестника, отговори:

— Има в кутията на бюрото.

Барбара си взе една. Потупа я толкова яростно в капака, че тя почти се счупи. Запали я със сребърна запалка с формата на футболна топка и запуши до прозореца, с гръб към тях. Настъпи дълга тишина, заредена със стаена враждебност.

Джуди Леситър впи изгарящ поглед в хартиената преграда пред баща си. Щеше й се да прогори вестника като слънчев лъч, преминаващ през лупа. Да види как хартията покафенява, после почернява и накрая се превръща в прах, за да отвори дупка, през която да надникне глупавото му лице.

Вече пет години от онзи разтърсващ, убийствен ден, когато двамата се появиха на вратата с еднакви златни халки. Предишната вечер той не се прибра у дома си и й каза, че е край постелята на умиращ пациент. Тя не успя да му прости лъжата, която смяташе за жалка. Не беше сигурна дали все още го обича. Ала удоволствието, с което наблюдаваше ежедневните му разочарования, доказваше точно обратното.