Изгубените години [bg]

„Вода. Трябва да намеря прясна вода.“ Ако успеех да се напия, щях да се почувствам по-бодър.

Изкачих се по склона на една дюна… а видяното спря дъха ми.

Далеч на запад се простираше гъста гора, където разноцветни птици прелитаха сред величествени дървета. На хоризонта се диплеха замъглени хълмове, а цветът им бе толкова сочно зелен, че преминаваше в синкаво. Между хълмовете и гората се разливаше долина, пищна и мека като килим. От гората извираха позлатени от слънцето поточета и весело се изливаха над ливадите, сливайки се в голяма река, устремена към морето. В далечината виждах още дървета, но те растяха в спретнати редове, като отдавна засадена овощна градина.

Тъкмо щях да се отправя към долината, за да утоля жаждата си, когато нещо привлече вниманието ми. Не виждах много от източния бряг на реката, но той ми се стори различен от срещуположния. Вместо зелен бе кафеникавочервен, с цвят на сухи листа или ръжда. Отначало се притесних, но после реших, че вероятно това се дължи на някаква странна растителност или на игра на светлината, причинена от тъмните облаци, скупчени над източния хоризонт.

С пресъхнало гърло отново се обърнах към долината и горите, прострели се пред мен. Крайно време беше да утоля жаждата си! След това щях да разуча този обгърнат от мъгли остров, ако наистина беше остров. Не знаех точно защо, но ми се щеше да остана и да го разгледам въпреки странното преживяване с раковината. Може би ме блазнеха живите цветове. Каквото и да будеше любопитството ми, щях да му се отдам за малко… но само за малко. Не откриех ли някаква следа от миналото си, щях веднага да си замина. На нов сал, по-здрав от първия.

Спуснах се по дюната. Пясъкът скоро отстъпи място на най-различни треви, чиито фини стъбла се превиваха под уханния вятър. Все още бях схванат, но с всяка крачка набирах скорост и скоро хукнах през полето. Докато се наслаждавах на вятъра, осъзнах, че тичам за пръв път, откакто напуснах Каир Мирдин.

Спрях до един искрящ поток и приклекнах върху мъхнатите камъни. Веднага натопих глава в него и бистрата студена вода ме зашлеви също като цветовете и уханията на тази земя, когато ги изпитах за пръв път. Пих, докато се подух, оригнах се и пих още.

Утолил жаждата си, аз се подпрях на лакът и отново отпих, този път не от изворчето, а от хладния благоуханен въздух. Тревата мe погъдeличка по брадичката. Беше толкова гъста, че случаен минувач би ме взел за кафеникав дънер. Заслушах се в деликатното шумолене на нежните стръкчета, във вятъра, който ту отслабваше, ту се усилваше сред клоните на дърветата, в равномерния танц на потока. Из гънките на туниката ми лениво запълзя дългокрак червен бръмбар.