Монетата [bg]

— Томас? Томас, ти ли си?

Името му му прозвуча странно непознато в пълната си форма — а и отекна прекалено високо над главите на хората, излизащи от залите за търгове. Някои държаха дебели каталози в едната си ръка, а с другата взимаха по чаша бяло вино от сервитьорите, разпределени на стратегически места, за да ги обслужват. Том се обърна и мигновено позна мъжа в бял ленен костюм, който си пробиваше с лакти път към него, и широко се усмихна.

— Чичо Хари. Как си? — Подаде му ръка, но мъжът я отмести и го прегърна.

Хари — вече към шейсетте — имаше силни ръце и четвъртито лице, което държеше вдигнато с военна скованост. Макар и прошарена, косата му не беше оредяла и беше гладко сресана на една страна. Тъмнозелените му очи весело искряха под гъстите вежди. Както винаги, му напомни за голям мечок.

Отблизо мнозина биха го описали като мърляв. Очевидното качество на дрехите му не компенсираше избелялото им величие. Годините се бяха отразили на ленения костюм, многократното пране му бе придало бледосив оттенък, а на левия ревер и на десния крачол личаха издайнически петна от вино. Маншетите на синята му риза от „Търнбул енд Асър“ отдавна се бяха оръфали и от тях висяха бели конци, а яката й беше протрита. На този безцветен фон ярко изпъкваха крещящите оранжеви и жълти райета на вратовръзката му от клуба по крикет в Марилебън. Жълтото подхождаше на златния пръстен с печат на кутрето на лявата му ръка. В дясната държеше навита на руло широкопола панамена шапка.

— Томас, момчето ми, как си? — Гласът му беше режещ като диамант. Ясната твърда и безкомпромисна артикулация показваше столетия внимателно контролирано светско възпитание.

— Здравей, чичо Хари.

— Къде се изгуби, по дяволите? Не съм те виждал от сто години.

— Бях зает с погребението, нали разбираш.

— Да… Да, разбира се. — Хари изведнъж стана сериозен. — Извинявай. Съжалявам, че не можах да дойда.

— Няма нищо. Благодаря за писмото. Беше много мило.

— Как се чувстваш, откакто… — Гласът на Хари заглъхна и той отмести поглед встрани.

— Добре съм. — Том окуражително стисна рамото му. — Минаха няколко месеца все пак. Пък и знаеш, че нещата между нас не вървяха. Какво да се прави — такъв е животът.

— Всички бяхме потресени.

Лицето на Хари се разкриви в скръбна физиономия.

Том познаваше чичо Хари, откакто се помнеше. Разбира се, той не му беше истински чичо, макар че през годините беше за него много повече. Хари Ренуик беше най-добрият приятел на баща му, доколкото можеше да се каже, че баща му има приятели. През училищните ваканции, когато Том ходеше в Женева, чичо Хари го водеше на ски и на кино. А когато напусна Оксфорд и се премести в Париж, чичо Хари му намери квартира и му даде пари назаем.