Доктор Фаустус

За нас? Не, по-добре ще бъде, ако говоря само за себе си, за моята заплененост, за моята наслада аз не се решавам да включвам и моя приятел, когато говоря за такива преживявания, защото той, дали поради това, че се чувствуваше като син на семейството, за когото тук всичко беше нещо всекидневно и обикновено, или пък изобщо защото по този начин се проявяваше общата студенина на характера му — той, казвам, запазваше някакво равнодушно безразличие пред цялото това великолепие и на моите възторжени възклицания отговаряше най-често само с кратко засмиване или някакво: „Да, не е лошо“ или „Доста забавно“, или пък „Какво ли не измислят хората“, или най-сетне „По-добре това да продаваш, отколкото бакалия“. Понякога, след кратък престой в неговата мансардна стаичка, от която се разкриваше чудесна гледка към хаоса от покриви на града, към езерото на замъка и старата водонапорна кула, ние, по мое желание — подчертавам: винаги по мое — слизахме долу, за да предприемем обичайната ни, всъщност не забранена обиколка из магазина, и тогава към нас се присъединяваше младият Чимабуе, отчасти сигурно за да ни понаглежда, отчасти и за да ни бъде по своя приятен начин чичероне, водач и обяснител. От него научихме историята на тромпета: Как го сглобявали отначало от няколко прави металически тръби, съединени със сферични стави, докато не научили най-сетне изкуството да огъват месинговите тръби, без те да се пукат, а именно, като ги запълвали отначало със зифт и колофон, а по-късно с олово, което след това отново стопявали на огън. Той обичаше да разисква върху твърдението на някои многознайници, че било съвсем безразлично от какъв материал, от метал или от ДЪРВО е изработен някой инструмент, неговият звук се определял от формата, от пропорциите му, а това, че една флейта е от дърво или от слонова кост, една тръба от месинг или от сребро, било без значение. Но неговият шеф — казваше той, — Адриановият zio